Читать «Капитани на фрегати» онлайн - страница 280

— Ние имаме двеста пушки и Тогаре шестстотин. Всичко осемстотин. На Сегюи са останали всичко хиляда и четиристотин.

Отако погледна въпросително към Джеймз Маури. Джеймз Маури му кимна. Тогава вождът на племето таранаки стана и каза тържествено:

— Ние приемаме твоята дружба, Тогаре. Утре сутринта можем да тръгнем на поход.

Емаи мрачно погледна своя бивш враг, но без да каже ни дума, тръгна да събира своите воини.

ПРЕД БОЯ

Цяла нощ в селището на Отако идваха хора от съседните села.

Оградата не можеше да побере всички и те се разполагаха на стан по околните хълмове. До сутринта горяха огромни огньове, до сутринта гърмяха самохвални песни. Всички се радваха на предстоящата война като на празник, всички предварително тържествуваха и ликуваха. Този войнствен народ не знаеше никакво друго щастие освен боя.

В целия стан не се радваше само един човек — Ръдърфорд. Не му се щеше да остави брега, при който всеки ден можеше да се появи кораб, и отново да тръгне към вътрешността на страната. Но какво да се прави — трябваше да се подчинява. Той взе пушката, мера, брадвата, пистолета, ножа, запас от провизии за няколко дни, заключи къщата си и се присъедини към воините на Емаи.

При него дойде Ешу.

— И аз ще тръгна с тебе — каза тя. — Няма да изостана ни крачка от тебе. Дай ми пушката. Аз ще я нося.

Според новозеландските обичаи жените често придружаваха мъжете през време на военните походи и носеха част от оръжието им. Ръдърфорд не искаше да се разделя с Ешу и на драго сърце се съгласи да я вземе със себе си.

На сутринта цялата войска тръгна на път и привечер в подножието на Егмонтовата планина се съединиха с воините на Тогаре, които в знак на радост дадоха залпове във въздуха със своите шестстотин пушки. Сега под началството на Отако се намираха най-малко пет хиляди бойци — по новозеландските представи огромна армия.

Два месеца вървяха те по превърнатата в пустиня страна, ловуваха, палеха огньове, пееха песни. Пътят на войската показваха Тогаре и Емаи, които познаваха превъзходно местността. Пепелищата на селата, които Ръдърфорд беше видял преди две години, сега бяха обрасли с висока трева, а горските пътечки, по които отдавна не беше стъпвал човешки крак, бяха потънали в мъх. Затова пък навсякъде гъмжеше от дивеч и Ръдърфорд лесно всеки ден убиваше по няколко киви или яребици. Ешу събираше за него ядливи растения — корени от папрат, дива целина. Вечер те двамата кладяха малък огън настрана от останалите и вечеряха до насита, седнали един срещу друг.

Колкото по-голямо ставаше разстоянието, което отделяше войската от страната Таранаки, толкова по-предпазливи бяха вождовете. Те се страхуваха от засада. Всеки ден изпращаха напред разузнавачи, които, ако забележат врагове, трябваше незабавно да предупредят Отако.

Веднъж тези разузнавачи доведоха в лагера около триста души, някакви непознати воини, от които не по-малко от половината имаха пушки. Тези воини се предвождаха от един млад вожд. Той падна пред Отако на колене, издраска лицето си и заяви, че не може повече да се подчинява на Сегюи и желае да влезе в армията на племето таранаки. Според неговите думи той само преди три дни бил напуснал армията на Сегюи. Всички воини на Сегюи, казваше той, са възмутени от безсмислените притеснения, които търпят от своя управител, и ще се сражават за него без голямо желание. Пък и от тази негова несигурна войска не са му останали чак толкова много, около три хиляди, тъй като най-добрите си бойци Сегюи убил, страхувайки се от съперничество. В страха си пред армията на Отако той се готвел да въоръжи дори многобройните си роби, но се отказал от този план, опасявайки се от измяна.