Читать «Капитани на фрегати» онлайн - страница 273

Когато изядоха свинята и всички станаха, за да идат да спят, белокожият новозеландец дойде при Ръдърфорд и каза тихо по английски:

— Намини към моята колиба. Третата вляво от портата.

РАЗГОВОРЪТ

След като прекара нощта в колибата на Отако, Ръдърфорд стана на разсъмване, когато всички още спяха, и тръгна да търси жилището на белия новозеландец. Колибата, в която живееше белият, наглед с нищо не се различаваше от останалите колиби в селото. Ръдърфорд се спря при входа.

— Влез — каза някой на чист английски език.

Ръдърфорд се наведе и влезе. В дрезгавината той видя човека, който седеше на сеното, и очевидно току-що се беше събудил. До него спеше жена, която придържаше в съня си с ръце две малки спящи деца. В колибата имаше само един европейски предмет — превъзходна ловджийска двуцевка, която висеше на стената.

— Седни, Ръдърфорд — каза стопанинът на колибата.

Ръдърфорд потръпна, като чу името си. Новозеландците го наричаха Жълтокоси. Откъде този човек може да знае как му беше истинското име?

— Кой ти каза как се наричам? — попита той.

— Твоят приятел Джон Уотсън — отговори белият новозеландец. — Той ми разказваше за всички вас. Като си спомних думите му, веднага те познах по твоя ръст и рижите ти коси.

— Джон Уотсън! Ти си виждал Джон Уотсън? — викна Ръдърфорд.

— Да, виждах го. Миналата година с Отако направихме голямо пътешествие на север и прекарахме няколко дни в селото на вожда Ренгади. Уотсън го държаха затворен. Денем и нощем го вардеха осем воини. Но на мене позволиха да поговоря с него, защото съм вожд и отдавна живея тук. Уотсън ми разказваше, че въпреки охраната успявал единадесет пъти да избяга от селото. Всеки път го настигали в гората и го връщали обратно. Той беше неукротим човек и не можеше да се помири с пленничеството.

— Беше? Защо казваш беше? — с тревога попита Ръдърфорд. — Нима вече не е жив?

— Убиха го.

— За какво?

— За това, че уби стопанина си, стария вожд Ренгади. Една нощ, няколко часа след като бях приказвал с него. Пробил задната стена на колибата си и избягал за дванадесети път. Забелязали го, когато се намирал вече до самата порта. А в това време Ренгади проверявал стражата, която охранявала селото. Като видял беглеца, той заедно с трима воини се спуснал да му пресече пътя. Джон Уотсън грабнал от ръцете на един воин мера и разбил черепа на вожда. След минута и самият той бил прободен от копие.

Ръдърфорд сведе ниско глава. Стана му тежко и болно. Клетият Уотсън! А пък той си мислеше, че от тях шестимата е загинал само Джек Малън.

— Не си ли виждал още някого от матросите на „Агнеса“? — тихо попита той след продължително мълчание.

— Видях.

— Кого?

— Джеферсън. Ние гостувахме на неговия господар вожда Вана. Джеферсън полудя.

— Така си и мислех! — възкликна Ръдърфорд.

— Добрият Вана много го обича, гордее се с него и на всички го показва. Джеферсън не помни нищо. Той се отучи дори да говори. Аз го питах как живее, не му ли е мъчно за родината, не го ли обижда някой. Но в отговор той само безсмислено мучеше. По цели дни лежи като пън на сеното и гледа нагоре. От вцепенението си излиза само когато му носят за ядене. Яде много и с необикновена лакомия. Вана го храни много щедро и той толкова е надебелял, че едва минава през вратата на колибата.