Читать «Капитани на фрегати» онлайн - страница 247

Емаи реши да бъде щедър докрай и им подари казана, който Ръдърфорд мъкнеше, за да помага на Ешу. Благодарение на този казан те можеха да си готвят храна по европейски.

Домът крепост най-сетне беше готов. От неговата порта се откриваше изглед към цялата улица, до самата вратичка на оградата.

ЛОВЪТ

Като се върна в родното си село, Ешу съвсем престана да обръща внимание на пленниците. По-раншната й дружба с Ръдърфорд сякаш изчезна. Тя вече не говореше по цели часове с него, както по-рано. Тя заспиваше, преди той да се е върнал от работа, и излизаше на полето, преди да се е събудил. Всички мисли на Ешу бяха заети с приятелките й от детинство, с които тя се срещаше след дългата раздяла, и не мислеше за Ръдърфорд. Те почти не се виждаха. Тя не дойде нито веднъж дори да погледа как той сече боровете и си строи къща.

Но така беше само в началото. На другия ден след преселването на пленниците от колибата на Емаи в дома крепост тя се появи на техния праг. Домът я порази със своята масивност и височина. Той беше само с половин лакът по-нисък от колибата на баща й. Тя с уважение потупа с длан по свежите греди.

— Какъв здрав дом! — каза тя, като се обръщаше към Ръдърфорд. — Не биха могли да го съборят всички наши воини, дори да се съберат заедно. Кажи, в родината ти има ли много такива къщи?

— В моята родина в такива къщи живеят само най-бедните хора — отговори Ръдърфорд, — а домовете на богатите са по-високи от дърветата и приличат на планини.

— А ти в родината си беше ли богат човек? — попита девойката.

— Не, много беден.

— А тук ще бъдеш богат. Баща ми те обича и ще те направи много богат, ако не избягаш от нас, както искаше да избяга твоят брат. Той ще ти даде много свине. Ти си толкова силен, и, разбира се, ще се отличиш в боевете и ще станеш най-добрият наш воин. Домът ти не ще може да побере плячката, която ще вземеш през войната. Гледай колко гвоздеи ти даде баща ми. Той ще ти даде още много разни неща. Ако баща ми види, че не искаш да бягаш от него, ти ще станеш много богат.

— Кажи, Ешу — попита я Ръдърфорд, — напускала ли си за дълго родното си село?

— Да, много за дълго — отговори девойката. — Баща ми винаги ме взема със себе си на война. Последния път странствувахме с баща ми от една пролет до друга.

— И аз видях как се зарадва, когато се върна у дома си — продължаваше Ръдърфорд. — Ти навярно често си спомняше за твоето село, докато странствуваше с баща си?

— Тъгувах през цялото време.

— И аз през цялото време тъгувам за родината си — каза Ръдърфорд.

Ешу се замисли и замълча.

— Зная, че тъгуваш — каза тя най-сетне. — И ми е много жал за тебе.

Ръдърфорд предложи на девойката да разгледа къщата отвътре. Тя отвори вратата. Устройството на вратата я заинтересува много. Входът на новозеландската колиба никога не се затваря. Ешу за пръв път видя врата, която може да се затваря, и преди да влезе вътре, няколко пъти затваря и отваря вратата.