Читать «Американски богове» онлайн - страница 6

— Излежах си присъдата — заяви Шадоу. — В петък си тръгвам.

Сам Фетишър го изгледа.

— Откъде си? — попита той.

— От Игъл Пойнт. Щата Индиана.

— На друг ги разправяй тия — рече Сам Фетишър. — Питам те откъде си родом. Откъде са вашите?

— От Чикаго — отговори Шадоу.

Като малка майка му бе живяла там, пак там беше и умряла — преди половин живот.

— Както ти казах. Задава се голяма буря. Сниши се, Шадоу. Нещо като… как им се вика на ония неща, върху които се крепят континентите? Плочи ли?

— Тектонични плочи ли? — започна да налучква Шадоу.

— Точно така. Тектонични плочи. Щом те се размърдат, Северна Америка ще се блъсне в Южна, едва ли изгаряш от желание да си по средата. Чаткаш ли?

— Не.

Едното кафяво око се затвори в бавно намигане.

— Ей, после да не кажеш, че не съм те предупредил — рече Сам Фетишър и лапна лъжица тресяща се буца оранжев крем малеби.

— Няма.

Шадоу прекара нощта в нещо като просъница: ту се унасяше, ту пак се будеше и слушаше как новият му съкилийник сумти и похърква на нара долу. През няколко килии някакъв виеше, стенеше и ревеше като звяр, от време на време някой се провикваше да млъкнел. Шадоу се опита да не слуша. Остави празните минути да го заливат, самотни и мудни.

Още два дни. Четирийсет и осем часа, които започнаха с овесена каша, със затворническо кафе и с надзирател на име Уилсън, който потупа по рамото Шадоу по-силно, отколкото се налагаше, и му каза:

— Шадоу? Насам.

Шадоу провери съвестта си. Беше чиста, но както той вече бе установил, в затвора това съвсем не означаваше, че не си зага-зил яко. Двамата вървяха, общо взето, един до друг, стъпките им кънтяха по метала и цимента.

Шадоу усети на гръкляна си вкуса на страха, горчив като вчерашно кафе. Лошото се случваше…

Някъде в главата му се обади глас, прошепнал, че ще му лепнат още една година към присъдата, ще го пратят в карцера, ще му отсекат ръцете, ще му отсекат главата. Той си каза, че съвсем е изглупял, ала сърцето му бумкаше така, сякаш всеки момент щеше да изскочи от гърдите.

— Не те разбирам, Шадоу — каза Уилсън, докато вървяха.

— Какво не разбирате, господин надзирателю?

— Теб. Прекалено кротък си. Прекалено учтив. Изчакваш като старците, а си на колко? На двайсет и пет? На двайсет и осем?

— На трийсет и две, господин надзирателю.

— И какъв си? Латиноамериканец? Циганин?

— Поне аз не знам да съм такъв. Но е възможно.

— Или пък имаш негърска кръв. Имаш ли негърска кръв, Шадоу?

— Възможно е, господин надзирателю.

Шадоу вървеше изправен и гледаше право напред — нямаше да допусне този да го извади от равновесие.

— Така ли? Е, при всички положения ме плашиш. — Уилсън беше с пясъчноруса коса, с пясъчнорусо лице и пясъчноруса усмивка. — Напускаш ни скоро.

— Надявам се, господин надзирателю.

Минаха през две-три проверки. Всеки път Уилсън показваше служебната си карта. Качиха се по някакви стълби и застанаха пред кабинета на директора на затвора. На вратата с черни букви беше написано името му — Дж. Патерсън, — отстрани на вратата имаше мъничък светофар.