Читать «Американски богове» онлайн - страница 291

— Добре. Ще ви дам пръчката — каза Лора. Зад нея долетя гласът на господин Уърлд.

— Добро момиче — каза той успокоително, с глас, и покровителствен, и неопределимо мъжки.

От него Лора настръхна.

Изчака на входа на пещерата, докато не чу дъха на Уърлд в ухото си. Трябваше да изчака той да се доближи достатъчно. Поне това се беше сетила.

Пътуването бе не просто опияняващо, бе наелектризиращо.

Носеха се през бурята като разклонени светкавици, блеснали от облак до облак, движеха се като тътена на гръмотевица, като застъпващите се вълни и талази на ураган. Трещящо, невъзможно пътуване. Нямаше страх, имаше я само мощта на бурята, всепоглъщаща и неустоима, и радостта от полета.

Шадоу заби пръсти в перата на птицата гръмовержец и усети как по кожата му пука статично електричество. По ръцете му като змийчета се заизвиваха сини искри. Дъждът миеше лицето му.

— Това е най-хубавото — извика той в ревналата буря.

Птицата сякаш го разбра и започна да се издига още по-високо, да се носи устремно, да се гмурка и да се спуска през тъмните облаци, а всеки плясък на крилете й бе гръмотевица.

— В съня си се опитвах да те хвана — каза Шадоу и думите му бяха изтръгнати от вятъра. — В съня трябваше да се върна с перо от теб.

„Да. — Думата бе статичен пукот в радиоприемника на ума му. — Идваха при нас за пера, за да докажат, че са мъже, идваха и за да изрежат камъните в главите ни и да дарят на мъртъвците си нашия живот“.

И съзнанието на Шадоу се изпълни от един образ: образ на птица гръмовержец — вероятно самка, защото оперението й беше не черно, а кафяво, — която току-що е издъхнала на склона на планината. До нея имаше жена. Тя й разцепи черепа с парче кремък. Затърси из мокрите натрошени костици и мозъка и извади гладък прозрачен камък със светлокафявия цвят на гранат, в който проблясваха млечнобели пламъци. „Орлови камъни“, помисли Шадоу. Жената щеше да го отнесе на невръстния си син, мъртъв от три нощи, и да го положи върху студените му гърди. При следващия изгрев момчето щеше да е живо и да се смее, а скъпоценният камък щеше да е сив, замъглен и мъртъв като птицата, от която е бил откраднат.

— Разбирам — каза Шадоу на птицата.

Тя отметна глава и изграчи, и гракът й бе гръм. Светът под тях се пронесе като странен сън.

Лора хвана по-здраво пръчката и зачака мъжът, когото познаваше като господин Уърлд, да дойде при нея. Беше с гръб към него, гледаше бурята и тъмнозелените хълмове долу.

„В този тъжен свят символът е онова, което символизира. Да“, помисли си Лора.

Усети как ръката на мъжа я хваща нежно за дясното рамо.

„Добре — помисли си тя. — Не иска да ме стряска. Страх го е, че ще метна пръчката в бурята, че тя ще падне надолу по склона на планината и той ще я изгуби“.

Отпусна се назад, съвсем леко, докато докосна с гръб гърдите на мъжа. Той я прегърна с лявата си ръка. Както мъж прегръща жена. Лявата му длан остана отворена пред Лора. Тя стисна с две ръце горния край на пръчката, пое си въздух, съсредоточи се.