Читать «Итън Бранд (Глава от несполучлив роман)» онлайн - страница 2

Мъжът, бдящ сега над огъня, беше коренно различен и не се измъчваше от други мисли освен малкото на брой, необходими в занаята му. Доста често той отваряше тежката дрънчаща желязна врата и с лице, извърнато настрани заради непоносимо ослепителната светлина, хвърляше големи дъбови трупчета или разравяше огромните главни с дълъг ръжен. Вътре в пещта се виждаха къдравите буйни пламъци и горящия мрамор, почти разтопен от силната топлина. А навън отраженията от огъня играеха по дърветата на гъстата тъмна гора наоколо, като в преден план разкриваха ярка златиста картина на малка къщичка с изворче отпред, а също и снажната, изцапана с въглища фигура на варджията и поизплашеното дете, търсещо закрила в сянката на баща си. Когато желязната врата отново се затвори, пак се появи нежната светлина на полумесеца, който напразно се опитваше да очертае неясните хребети на съседните планини. А високо в небето се движеше верига от облаци, все още слабо оцветени в розово от залеза, макар че долу в долината слънцето се бе скрило много отдавна.

Момченцето се примъкна по-близо до баща си — някой се изкачваше по хълма, стъпките му приближаваха и изведнъж сред шубрака под дърветата се открои човешки силует.

— Е-хей! Кой е? — извика варджията, раздразнен от уплахата на сина си, но и сам донякъде обзет от нея. — Излез като мъж и се покажи или ще те ударя с ей този мраморен къс по главата.

— Грубо ме посрещаш — отвърна му с печален глас непознатият като приближи. — Но аз нито изисквам, нито очаквам по-добро посрещане дори и в собствения си дом.

За да вижда по-ясно, Бартрам отвори желязната врата на варницата, откъдето веднага лумна ярка светлина и с безпощадна сила разкри лицето и фигурата на непознатия. Ненаблюдателното око не би открило нищо забележително във вида му — това беше човек, облечен в груби кафяви шаячни дрехи, висок, слаб, с пътническа тояга и тежки обувки. Той пристъпи напред и прикова очите си, които горяха, в пламтящата пещ, като че бе съзрял или очакваше да съзре там вътре някакъв предмет, който заслужава вниманието му.

— Добър вечер, страннико — каза варджията — откъде идваш Толкова късно?

— Връщам се от диренето си — отвърна пътникът, — защото най-сетне то приключи.

— Пиян ли е или е луд? — промърмори си Бартрам. — Ще си взема белята с този приятел. Добре ще е по-бързо да го разкарам.

Цялото разтреперано, момченцето помоли шепнешком баща си да затвори вратата на пещта, за да не е толкова светло, защото в лицето на този мъж имаше нещо, което го плашеше, макар да не можеше да откъсне очи от него. И наистина, дори недосетливият и безчувствен варджия започна да забелязва това неуловимо нещо в слабото, набръчкано, замислено лице с разрошена посивяла коса и силно хлътнали очи, напомнящи запалени огньове в тайнствени пещери. Но когато затвори вратата, странникът се обърна към него и му заговори кротко и приятелски и това накара Бартрам да си помисли, че в края на краищата пред него стои нормален и разумен човек.