Читать «Голямото каменно лице» онлайн - страница 7

Тогава и тримата нададоха силен вик, който наелектризира тълпата и предизвика рева на хиляди гърла. Той заеча миля след миля из планините, докато човек можеше да си помисли, че Голямото каменно лице е включило в него гръмотевичното си дихание. Всички тия забележки и огромният ентусиазъм още повече заинтригуваха нашия приятел и вече през ум не му минаваше да се съмнява, че най-подир планинският лик е намерил човешкия си двойник. Наистина, Ърнест си бе представял, че този дълго чакан човек ще се появи в някой миролюбив образ, ще говори мъдро, ще върши добро и ще прави хората щастливи. Но погледнал по навик широко на нещата, с цялото си простодушие той се примири Провидението само да избира начините, по които да прати благословията си на човечеството, и успя да проумее, че голямата цел може да бъде постигната дори от воин с окървавена сабя, стига непостижимата мъдрост да сметне за нужно да уреди нещата по тоя начин.

— Генерала! Генерала! — викаха сега. — Млък! Тишина! Огън и кръв ще произнесе реч.

Така беше. Махнаха покривката, пиха сред аплодиращи викове за здравето на генерала, а сега той стоеше изправен, за да благодари на компанията. Ърнест го видя. Виждаше се там, над раменете на тълпата, от двата блестящи еполета и везаната яка нагоре, под арката зелени клонки с вплетен лавър и знамето, спуснато сякаш да му пази сянка. В полето на зрението му, през просеката в гората се виждаше и Голямото каменно лице. Имаше ли наистина такава прилика за каквато говореше тълпата? Уви, Ърнест не можа да я открие. Съзря обрулено от битките, обветрено лице, пълно с енергия, изразяващо желязна, воля, но благата мъдрост и дълбоката проникновена отзивчивост напълно отсъствуваха от образа на Огън и кръв. Дори ако Голямото каменно лице можеше да приеме такъв, строг заповеднически израз, по-мекйте му черти пак щяха да го облагородят.

— Това не е мъжът от преданието — въздъхна Ърнест, докато се измъкваше от тълпата. — Дълго ли още трябва да чака светът?

Мъглите се бяха скупчили около далечния планински склон, където личаха огромните и величави черти на Голямото каменно лице. Величави, но благи, сякаш някакъв могъщ ангел седеше сред хълмовете и се загръщаше в облачни одеяния от злато и пурпур. Докато гледаше, Ърнест почти не можа да повярва, че цялото лице се озари от една усмивка, която ставаше все по-лъчезарна, макар устните да не се движеха. Може би такова впечатление създаваше спусналото се на запад слънце, чиито лъчи си проправяха път през тънкия слой изпарения, застанали между него и предмета, който съзерцаваше. както винаги ставаше, ликът на неговия приятел върна надеждите на Ърнест, все едно че изобщо никога не са били измамвани …

— Не бой се, Ърнест — каза сърцето му, сякаш прошепна Голямото каменно лице, — не бой се, Ърнест, той ще дойде.

Бързо и незабелязано отминаха още години. Ърнест пак живееше в родната си долина и вече бе мъж на средна възраст. По някакъв необясним начин той бе станал известен сред хората. Както и по-рано изкарваше с труд прехраната си и продължи да бъде все същият простодушен човек. Само че бе мислил и преживял толкова неща, толкова много от най-хубавите си часове бе отделил на безкористни надежди за някакво голямо добро към хората, че сякаш бе разговарял с ангели и без да иска, бе черпил от тяхната мъдрост. Това личеше в кротката и разумна благообразност на всекидневния му живот, чието спокойно течение бе оставило широка зелена ивица по цялото си протежение. Не минаваше нито един ден, през който светът да не стане по-добър само защото този човек, скромен какъвто си бе, живееше в него. Нито веднъж не излезе от руслото на собствения си живот и все пак се превърна в благослов за околните. Почти без да иска стана и проповедник. Чистата и възвишена простота на мисълта му, която в част от проявите си приемаше формата на безмълвно вършени добрини, се изяви и в речта му. Той говореше истини, които въздействуваха и оформяха начина на живот на ония, които го слушаха. Слушателите му навярно и не подозираха, че Ърнест, техният съсед и близък приятел, е нещо повече от обикновен човек. Ърнест допускаше това най-малко от всички. И все пак, като ромон от планински ручей, устните му отронваха мисли, които не бяха хрумвали на никое човешко Същество.