Читать «Отмъщението е мое» онлайн - страница 29

Хареса ми най-много. А също и на Кони.

Докато стисках до посиняване ръце, Кони беше успяла да седне и да поръча няколко питиета. Чухме няколко мръсни вица, след това Ендрю се разприказва високо за това колко хубаво сме щели да си прекараме на други места. Останалите се съгласиха с него, така че те събраха скъпоценните си камъни и излязохме. Мартин даде на келнера десет долара бакшиш, които той явно не заслужаваше, и обезумялото от щастие момче се кланяше чак до вратата.

Кони не знаеше пътя, така че ги последвахме. Момичетата водеха. На два пъти трябваше да прекрачваме през пияници и веднъж влязохме в някакъв изкоп, за да избегнем уличното сбиване. Трябваше да си останат в изкопа, където им беше мястото. Бях толкова побеснял, че едва си отварях устата и Кони потърка буза в рамото, ми в знак на съчувствие.

Страноприемницата Бауъри Ин се намираше встрани от основната линия на заведенията. Това беше невзрачна постройка с наполовина заковани с дъски прозорци, оплюти от мухи стъкла и с външния вид на нещо, което отдавна е трябвало да бъде разрушено.

Но така изглеждаше само отвън. Първото нещо, което човек забелязваше, като влезеше вътре, беше миризмата. Нямаше я. Миришеше си просто на бар. Масите и стойката на бара бяха нарочно състарени с дупки от дървесни червеи и следи от цигари, които бяха толкова истински, колкото и типовете наоколо. Може би другите не го виждаха, но аз веднага го забелязах.

Кони направи недоволна гримаса.

— Значи това било страноприемницата, за която толкова много говореха.

Едва можех да я чувам от шума в заведението. Всички сновяха насам-натам и си разменяха шумни приветствия, а дамите пищяха като прасета на заколение. Дебелите тумбаци стояха по-назад и се усмихваха самодоволно. Когато врявата стихна и се превърна в нормален шумов фон, всички си предадоха палтата и шапките на някакъв едноок пират зад преградата, който предвидливо беше оставил кутия пред себе си, за да събира бакшишите.

Докато Кони приветстваше двойка нежни създания от нейния офис, аз се промъкнах към бара за една бира. Изпитвах ужасна нужда от нея. Освен това тя ми даде възможност да се огледам наоколо. Долу, в края на помещението, се намираше тясна врата, която висеше на една панта. На нея беше залепен някакъв календар, който хлопаше като крило на ранена птица всеки път, когато вратата се отваряше.

Правеше го доста често, защото през вратата се изнизваше неспирен поток от типове, облечени във вечерни костюми и смокинги с накачени безценни джунджурии по вратовръзките си.