Читать «Ураган над държавния секретар» онлайн - страница 2

— Напълно.

— Ами не знам дали трябва…

— Трябва.

— Абат Сармежан предсказва буря за тази вечер.

— Но това е чудесна новина.

— Чудесна новина ли?

— Да. Жена ми все още никога не е виждала буря в Рош Тужа. Подобно зрелище превъзхожда многократно Операта.

— Е, да! Предайте моите почитания на госпожа Вейрак и пожеланията ми за приятно прекарване в Рош Тужа.

— Благодаря ви, господин префект.

— Вердие? Вейрак се обажда.

— Добър ден, господин министър. Жан Вейрак въздъхна отегчен. С Вердие се познаваха от ЕНА. Никога не са били приятели, но продължителността на тяхната връзка им позволяваше да общуват по-свободно. Вейрак хранеше големи надежди и дори мечтаеше един ден да наследи Императора. Но засега, поне официално, не бе нищо повече от един дребен държавен секретар по земеделието. Несъмнено префектът на Ло знаеше, че бившият му съученик се ползва с благоволението на Президента и, че вероятно до края на годината ще получи портфейл на министър… задължителен етап за един млад вълк, който е вперил поглед в синята линия на Елисейския дворец. Ето защо той се държеше подчертано почтително.

Да. Само че между Вейрак и президентското кресло стоеше този мръсник Жуст Мовар и няколко десетки хиляди души, които Мовар представяше успешно, макар и да не можеше да ги обедини. Италикус Император постоянно повтаряше: „Не искам истории със селяните!“ Това бе любимият израз на Вожда без пера: никакви истории… Особено с тези проклети селяни, които в своето мнозинство представляваха здрава опора за властта и за търговците на пестициди. Мовар и неговите „япончета“ бяха просто едно нищожно малцинство и повече вдигаха шум, отколкото действаха. Относителният им успех се дължеше на факта, че централните и югозападните територии бяха особено силно засегнати от сушата, вятърните бури (наричани от селяните „сухи бури“) и нашествията на скакалци. (Президентът изпитваше особено отвращение към един вид скакалци, наречени Calliptamus Italicus, заради което неговите приближени бяха измислили прякора му…) Широката общественост наричаше Млади земеделци за социализъм (ЖАП), чийто местен лидер бе Мовар, „маоистки селяни“. Професионалистите в осведомителните агенции и политиката ги наричаха „японци“. Доста пресилен хумор.

Жан Вейрак се съмняваше, че разговорите му с префектите на трите департамента са били подслушвани от политическата полиция или секретните служби, които работеха за собствена сметка и на никого вече не се подчиняваха: БОВО — цивилна организация, но тясно свързана с действащите военни — в състояние на постоянна бойна готовност, и ЦИСИ — теоретически подчинена на Генералния щаб. Да не говорим за Министерството на вътрешните работи! Нищо чудно префектите сами да са предоставили собствените си линии само за да се харесат на Сардината… Във всички случаи беше принуден да отрича съществуването на ЦИГ в Грама както заради Президента, така и заради военните (с тях по-внимателно, защото и режимът, и неговата собствена кариера зависеха от благоволението им. Само че ЦИГ (Център за изследване на гравитацията) наистина съществуваше някъде в пещерите на Кос, които навремето служеха за атомни складове. И „учените“, които работеха там под контрола на военните, нямаха намерение да се откажат от опитите с последната си свръхсекретна играчка — с кодово название Покс. Човек трябваше да е наивен като префект, за да не знае всичко това.