Читать «Ураган над държавния секретар» онлайн - страница 14

— Пол Салвиак, секретарят. Господин…

— Вердие. Префект на Ло.

— Извинете ме, господине, министърът замина за Пон дьо Дийо в Кантал, преди около… два часа. Трябваше да се срещне с някого… ъъ… относно събитията. Току-що се обадих на този човек. Тръгнал е обратно в седемнайсет и трийсет. Трябваше да се прибере поне преди час. Аз не съм мърдал от Рош. Ако имаше… проблеми, щеше сигурно да ми се обади… А господин Борис и госпожа Вейрак излязоха преди малко на разходка. Вероятно им се е наложило да се подслонят някъде.

— Какво е времето при вас?

— Към Ло се разразява страшна буря. Още не е стигнала до нас, но приближава.

— Вали ли?

— Хм, не, мисля, че не. Искате ли да отида да видя?

— Не, няма смисъл.

— Затова пък имала… мръ… мръсен вятър! Оттук виждам как клоните се огъват до земята.

— Бихте ли се обадили в префектурата веднага, щом министърът се прибере?

Светкавиците следваха толкова бързо една подир друга, че небето бе постоянно осветено. Гръмотевиците трещяха като броеница от бомби, възпламенени с един-единствен фитил, опасващ хоризонта. Истинска последна битка! Пепел покриваше главата на Жан Вейрак, ушите му бучаха, а в устата си имаше вкус на изгоряло. Напразно се мъчеше да отвори заклещената лява врата. Глупак! Така както се е килнала колата, никога няма да успееш… Изкатери се по дясната седалка и изведнъж се почувства нещастен и жалък. Господи, размазал съм се в едно повалено дърво! Нищо друго не си спомням. Пропуканото предно стъкло пречупваше синьо-белите отблясъци на бурята и ги превръщаше в множество искри, подобни на милиони светещи насекоми, затворени в милиони пръснати кристали… Жан Вейрак отвори с мъка дясната врата, затисната от някакъв клон. Това се казва, приятелю, да се правиш на глупак, но пак леко се отърва. Не всичко още е загубено — дворецът няма да ти избяга! Издраното му чело леко смъдеше, а остра болка пронизваше главата му от тила до слепоочието. Накрая се измъкна от колата, но разпра сакото си. Когато скачаше на земята, сух клон, но с листа, го шибна през лицето. Яростен порив на топлия вятър го прилепи към стеблото на поваления дъб. Почувства се като опиянен. В края на краищата какви ще ги бъркам в Елисейския дворец!

Естествено, нито капка дъжд… Пресече пътя, за да потърси подслон срещу вятъра. Озова се сред гората… или по-скоро сред това, което бе останало от нея след почти половин век безмилостно изсичане. Може би беше алжерската гора… Значи се намираше на десет-петнайсет километра от Рош Тужа? Трябва да съм се заблудил някъде между Юрбиел и Фонтарак. По дяволите, ама аз наистина откачам! Погледна часовника си. Стрелките светеха необичайно силно. Циферблатът блестеше като малка лампа. 20ч. 50. Да, ясно, в момента на катастрофата съм загубил съзнание и съм останал така най-малко час… Облегна се на насипа и скри лице в ръцете си. Хилядите тъпани на урагана тътнеха в далечината. Клоните на дърветата се сплитаха със стържещ, злокобен звук… Час, час и половина. Боже мой, но в такъв случай сигурно ме търсят!

Обърна гръб на вятъра и се отдалечи от колата. Опита се да открие светлините на Сен Пол ле Тур, Ториак, Мерлен или Сернак. Напразно. Торнадото може би бе изтръгнало стълбовете и бе прекъснало електрическия ток. Ако бях в опозицията, щях…