Читать «Празникът на промяната» онлайн - страница 34

Спокойна несигурност. Съвсем ново чувство за мен. Откъде ли идва? Като че ли отново се свързвам с дълбоката си същност. Като че ли съм сигурен в хармонията си с… нещата. С Вселената или с бога? Отново излишни думи. Но това е без значение. Думите са болест на Републиката. Тук не страдат от тях. Тази свобода… жителите на Вариана са се освободили от езика. Усещам го! Затова е толкова труден диалогът с тях, когато идваш от едно все още затворническо общество… В момента трябва да се изпълня с увереност. Да си спомня, че идвам от света на неувереността и несигурността. Да си спомня, че напуснах този свят, че съм спасен, че мъките ми свършиха. Да се уверя, че спечелих правото на увереност и сигурност.

Напуснах Миябад убеден в пацифистичните си чувства и в омразата си към войната, но осъзнах факта, че всъщност отивам да търся оръжия, за да помогна на Републиката да се защитава от съседите си. Това противоречие ме измъчваше, но и в известна степен ме въодушевяваше. Всичко свърши. Сега вече притежавам оръжията. Да, имам ги. Просто те не са това, което си мислех. Ще отида на въображаема война и ако се наложи, ще защитавам по един или друг начин Вариана от нейните истински врагове. В мен няма вече противоречия.

Поклонниците на Силбоа вървяха между редица източени тополи и стръмен, безводен бряг, в чиито голи камъни се бяха вкопчили жалки храсти. Снопчета опърлена трева криеха пожълтелите си глави из дупките на скалите. Отдясно се простираше гора от изродени дъбове и хилави борове, сред които отколешен пожар бе оставил дълги, ръждивочерни петна. На върха на брега се виждаха няколко букета от ели. Отляво се разкриваше тясна, плодородна долина с царевица, тютюн, овошки, блестящи на слънцето стърнища и синкави ливади. Тясна, невероятно тясна. Защото в тази страна природата или онова, което бе останало от нея, беше много оскъдно.

От няколко дни бяха напуснали Йемена и пресекли пътя за Натилондия и Алтаире. Поклонници от двата града се присъединяваха към групата на Сия и Гам Симла. Вървяха. На празника на промяната трябва да се отиде пеш. Но от време на време някои се качваха на електрическите автобуси или камиони, отиващи за Силбоа, защото искаха да пристигнат по-бързо. Не беше забранено. Кой ли би могъл да го забрани?

Вече бяха около хиляда души. Следваха ги други подобни групи. Други пък вървяха пред тях. Групите се сгъстяваха или се разтягаха и разделяха. Някои поклонници, които изобщо не бързаха, се шляеха из горите и полетата, полягваха в подножието на възвишенията, за да си починат и да почакат процесът на промяната да се активизира в тях. Общата чувствителност се смесваше с инстинкта на всеки и наоколо имаше много помагачи, за да посъветват тези, които се колебаеха: уморен си, спри.

Пий, яж, слушай, чакай. Чакането е велика тайна, която никога няма да научим докрай.

Във Вариана нямало тайни ли? Е, поне тази съществува.

Понякога групата се свиваше, ставаше компактна. Лекият шум от обутите в алфа или корк нозе, докосващи земята, се превръщаше в ритмично потропване. За момент разпръснатата подвижна маса на поклонници за Силбоа заприличваше на вечната, позната от всички времена тълпа. Беше вълнуващо, но не траеше дълго. Ритъмът отново се нарушаваше. Течения се раждаха, отклоняваха, разливаха… Своеобразно брауново движение придаваше на кортежа вид на ритуален балет, програмиран от някакъв демиург и игран от леко дрогирани танцьори.