Читать «Отрицателите» онлайн - страница 3

Мишел Жори

По-късно научи, че жонгльорът, когото предизвика, е самият страшен Кало Тимужи. Кало Тимужи се изплаши от него; прекъсна свещения ритуал на Жонглата. Прибра топките в джоба си и се върна при приятелите си, като жестикулираше и мърмореше черни проклятия…

Как така един жонгльор се остави толкова лесно да му бъде въздействано? Толкова страшни ли бяха истинските отрицатели?

Петимата жонгльори се бяха събрали, освобождавайки транзитния вход. Всеки от тях държеше по една топка, само една, в дясната си ръка. Гледаха Нел и крещяха: „Дявол! Дявол!“ Кало Тимужи безсилно заплаши с юмрук.

Нел хукна към селото. През цялото време повтаряше спасителното заклинание: „Не! Не! Не!“. Струваше му се, че ако за секунда престане да произнася всемогъщата сричка, ще попадне под властта на жонгльорите. Селяните му правеха път със страх и уважение.

„Значи и те ме вземат за отрицател!“ — помисли си той с лек ужас.

Поскита из малките улички на Ласак. Смрачаваше се. Попита един минувач за административния център на селото. Посъветваха го да отиде в агенцията за тютюн. Жителите на съзвездията бяха големи пушачи на всякакви треви, чийто монопол си присвояваше администрацията. „Агенцията за тютюн, хашиш и аромати“ представляваше жизнения център на Ласак. Един чиновник посрещна Нел и му предложи цигара.

— Бях мехатроник по поддръжката на централния колектор. От доста време началството ме молеше да дезертирам. И ето ме сега!

Приближи се някакъв мъж.

— В съзвездието Орион ли ще се установявате?

— Защо не?

— Отрицател ли сте?

Нел не отговори. Бе изпаднал в ужасяващо невярно и напълно объркано положение. Да отговори „да“, означаваше да излъже. Да отговори „не“, означаваше да го набие в съзнанието на домакините си… Така че замълча. Но „мълчанието е знак на съгласие“. Усети, че е хванат в клопка.

— Тук сте у дома си — каза мъжът. — Освен ако нещата не се обърнат. Нашата община е най-гостоприемната, която бихте могли да срещнете по пътя си, какъвто и да сте. Обаче трябва да ми предадете шалчето си…

Нел се подчини с въздишка. Геопрограмирането може би загиваше, а шалчето бе изхабено и загубило давност… Поръча чаша полусухо вино на бара в агенцията за тютюн. Сервитьорката с усмивка отказа банковата му карта и монетите.

— По-късно ще платите.

Сам шефът на агенцията, висок мъж с дълги бели коси, дойде да му предаде купоните за престоя: три яденета и две нощувки в „Странноприемницата на ученото куче“. След като изразходваше купоните си, ако желаеше да остане още в Ласак, дезертьорът трябваше отново да го потърси.

Още на другия ден беше извикан при консула Абдеселам Отман. Веднага се яви в консулството на селото и Отман скоро го прие. Беше съвсем оплешивял великан с оптична протеза, мазно, меко лице и беззъба уста.

Усмихна се на посетителя си, чийто поглед се задържа малко по-дълго на устните му.

— Злополука — каза той. — Тук често се случват, а в селото нямаме зъболекар. Това е цената на свободата. В манастира и в завода има, но тези хора не ни обичат… Или може би не обичат свободата!