Читать «Отрицателите» онлайн - страница 17

Но Нел си припомни: когато било създадено геопрограмирането, планетата била в жалко състояние. И най-оптимистично настроените специалисти не залагали много на бъдещето й…

Тръгна бавно към отрицателите, които стояха в края на „картината“. „Тя ще бъде чудесен декор за срещата ти с Вок Уни!“ — бе казала Вари, пожелавайки му щастие.

И му каза сбогом!

Знаеше, че тя го наблюдава заедно с помощниците си от някой ъгъл на завода. Леко приплъзна на рамото си ремъка на раницата, бръкна с една ръка в джоба на туниката и ускори крачка.

Вече чуваше виковете на отрицателите. Някакъв продължителен напев — ту горчива, ту нежна монотонна песен. Никакво насилие, никаква диващина нямаше в това отрицание. Но кратките умолителни викове — не, не, не, не… — се издигаха в студения утринен въздух със странна сила. Припевът не преставаше. Не, не, не… Кожата на Нел настръхна, главата му забуча.

Жена, облечена в дрипи, закуцука към него. Полугол мъж, покрит с язви и рани, блъскаше с ръце по срутена стена и викаше: не, не, не!

Всички отрицатели изглеждаха безкрайно жалки и в ужасяващо здравословно състояние. И от тази банда хленчещи парцаливци трепереха съзвездията!

Жената се бе спряла. Гледаше подозрително Нел, като с мъка повдигаше подпухналите си гноясали клепачи. До нея застана нисък мъж с бели коси, облечен в безформени дрипи. На беззъбата му уста с изпохапани устни бе застинала усмивка.

Нещастните хора! Нел се бе учудил, че толкова малко им прилича. И изведнъж се усети като тях. Промърмори: не, не, не… Приближи се към двойката с наведена глава. Мъжът го поздрави с несигурно движение и произнесе с дрезгав глас: „Аз съм Вок… Уни!“

— Аз съм Нел — каза Нел.

Подаде дясната си ръка. Другите докоснаха края на пръстите му и отстъпиха. След това се обърнаха и започнаха да се отдалечават от „картината“. Нел ги последва. Току-що бе напуснал главния колектор „Лунен червей“’. Роботите клоуни на Моар Гунг го бяха преследвали. Беше изгубил шалчето и оръжията си…

Погледна през рамо високите сгради на завода и кулата на аерогенератора. Стана му мъчно. Никога нямаше да опознае Орион.

Но съдбата му беше да замине с отрицателите, неговите братя, да страда от глад и жажда и да умре млад, с вика „не, не, не!“, за да няма нито богове, нито господари.

Информация за текста

Michel Jeury

1975

Сканиране, разпознаване и редакция: Xesiona, 2008

Последна редакция: NomaD, 2008

Издание:

Мишел Жори. Жълтият прах на времето. Разкази

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1990

Преводач: Георги Ангелов

Рецензент: Ася Къдрева

Редактор: Светлана Иларионова

Библиотечно оформление: Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректори: Янка Енчева, Паунка Камбурова

Френска, I издание

Дадена за набор на 4.II.1990 г.