Читать «Руническият жезъл» онлайн - страница 8

Не след дълго се появи д’Аверк, увит в три наметала, И потрепери зиморничаво.

— Приятна утрин, а, Хоукмун?

— Да — промърмори кьолнският дук. — Но какво ще кажеш за това, д’Аверк?

Французинът поклати глава.

— Мрачна гледка, нали? Ето го и боцмана.

Двамата се обърнаха, за да поздравят боцмана. Той също се беше загърнал в дебело наметало, използвано главно по време на буря.

— Някакви интересни хрумвания за онова там, боцмане? — попита д’Аверк.

Боцманът поклати глава и се обърна към Хоукмун.

— Сър, хората заявиха, че каквото и да се случи, ще са с вас. Готови са дори да умрат, ако заповядате.

— Май ги е обхванало мрачното настроение — засмя се д’Аверк. — Е, кой може да ги вини?

— Кой наистина, сър? — Кръгло лице на боцмана изглеждаше посиняло от отчаяние. — Да наредя ли да вдигнем платна, сър?

— По-добре, отколкото да чакаме това нещо да се доближи съвсем — рече Хоукмун. — Дайте заповед да вдигнат платната, боцмане.

Боцманът побърза да изпълни заповедта. Извика на хората си и те се изкатериха по мачтите и се заеха с въжетата. След малко всички платна бяха разпънати и корабът отначало неохотно, със скърцане потегли към странните облаци, напомнящи сиви скали.

Ала щом ги доближиха, облаците се завъртяха във вихър, сякаш пробудени от невидима сила. Вътре в тях се появиха нови, по-тъмни оттенъци, и до ушите им достигна далечен и отпърво приглушен вой. Моряците едва се сдържаха да не изпаднат в паника, много от тях се бяха вкопчили в такелажа и се озъртаха уплашено. Хоукмун присви тревожно очи и погледна напред.

И внезапно стената изчезна!

Хоукмун възкликна от изненада.

От всички страни ги заобикаляше спокойно море, съвсем същото, като през първите дни от пътуването им. Моряците нададоха радостни възгласи, ала Хоукмун забеляза, че лицето на д’Аверк е мрачно. Хоукмун също чувстваше, че опасността не ги е подминала, и остана на мостика, стиснал с ръце парапета.

И изведнъж от морето се появи огромно чудовище.

Радостните викове на екипажа в миг се превърнаха в ужасени писъци.

Още няколко чудовища изникнаха край кораба. Имаха гигантски змийски глави със зинали, изпълнени с остри зъби пасти; водата се стичаше с грохот от люспестите им шии, а в блестящите им очи гореше неистова и заплашителна омраза.

Последва оглушителен грохот и едно от гигантските чудовища се издигна във въздуха над тях.

— Свършено е с нас, Хоукмун — произнесе с философско спокойствие д’Аверк и извади сабята си. — Жалко, че не можах да зърна за последен път Медния замък, нито да целуна жената, на която отдадох сърцето си.

Хоукмун почти не го чу. Беше изпълнен с горчивина, защото вече не се съмняваше, че тук, толкова далеч от всичко, за което милееше, му предстои да срещне своята кончина и че никой никога няма да узнае къде и как e загинал…

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

ОРЛАНД ФАНК

Сенките на гигантските морски чудовища прелитаха над палубата, а шумът от крилата им караше въздуха да трепти. Хоукмун гледаше с хладно равнодушие как едно от чудовищата се носи, раззинало паст, право към малкия платноход. Дукът знаеше, че краят му е близо. Ала неочаквано чудовището литна отново нагоре, като пътем отхапа върха на мачтата.