Читать «Руническият жезъл» онлайн - страница 7

На шестия ден боцманът се изкачи на мостика при Хоукмун и посочи напред.

— Сър, виждате ли потъмнялото небе на хоризонта? Движим се право към страшна буря.

Хоукмун присви очи и проследи накъде му сочи боцманът.

— Буря, казвате? Изглежда доста странно оттук.

— Съгласен съм с вас, сър. Да приберем ли платната?

— Не, боцмане. Ще продължим право напред, докато преценим по-добре какво ни чака.

— Както наредите, сър. — Боцманът се върна на палубата, като клатеше замислено глава.

Само след няколко часа хоризонтът пред тях заприлича на непроницаема стена, която се простираше докъдето им стигаше погледът, а доминиращите й цветове бяха червено и пурпурно. Стената се извисяваше нагоре, ала небето над тях си оставаше все така синьо, а океанската шир — съвършено спокойна. Отслабна само вятърът. Сякаш плуваха в огромно езеро, чиито брегове се издигаха от всички страни и изчезваха в небесата. Моряците изглеждаха смутени и объркани, а следващия път, когато боцманът застана пред Хоукмун, по лицето му се четеше страх.

— Да продължаваме ли напред, сър? Никога през живота си не съм срещал нещо подобно, нито пък съм чувал за такова явление. Моряците са доста изплашени, сър, и да ви призная, аз също се боя.

Хоукмун кимна с разбиране.

— Гледката е доста странна, признавам, и като че ли се дължи по-скоро на свръхестествени, отколкото на естествени причини.

— Това казват и моряците, сър.

Хоукмун беше готов да продължава напред, докато се изправи лице в лице с онова, което ги чака, ала си даваше сметка, че трябва да мисли и за екипажа, съгласил се доброволно да го придружава от благодарност, задето беше спасил Нарлийн от посегателствата на пиратския предводител Валжон от Старвел — предишния притежател на Меча на зората.

Хоукмун въздъхна.

— Добре, боцмане. Спуснете всички платна и ще изчакаме нощта тук. Ако имаме късмет, това чудо утре може и да го няма.

— Благодаря ви, сър — кимна с нескрито облекчение боцманът.

Хоукмун му махна да си върви, после се обърна и втренчи поглед в колосалната стена. Дали това бяха облаци, или нещо друго? Отнякъде полъхна хладен ветрец. Въпреки че слънцето напичаше все така приятно, лъчите му като че ли изчезваха в мрачните стени.

Наоколо цареше мъртвешко спокойствие. Хоукмун се зачуди дали беше взел правилно решение, когато отклони платнохода от маршрута за Днарк. Доколкото му беше известно, само древните бяха навлизали толкова навътре в океана. Кой знае какви страшни опасности можеха да ги дебнат далеч от брега?

Нощта се спусна. Далечните мрачни стени приличаха на сияещи в зловеща червеникава светлина завеси. Нищо естествено нямаше в това призрачно сияние.

Хоукмун започна да изпитва леко безпокойство.

На сутринта стената сякаш се беше приближила към тях, а синьото море наоколо се беше смалило. Хоукмун се зачуди дали не са попаднали в някаква странна клопка, заложена от гиганти или свръхестествени сили.

Загърнат в тежкото наметало, той крачеше по борда още преди зазоряване.