Читать «Руническият жезъл» онлайн - страница 27

Дориан потрепери, сетне се овладя и пъхна Жезъла под ризата си.

Когато поеха към изхода, д’Аверк забеляза, че очите на Фанк са пълни със сълзи.

— Какво има, Фанк? — попита французинът. — Тъгуваш за човека, когото наричаше свой брат, нали?

— Да. Но още повече скърбя за моя син.

— Твоят син ли? Че кой е той?

Орланд Фанк посочи с пръст крачещия замислено зад тях Хоукмун.

— У него е.

— Какво искаш да кажеш?

Фанк въздъхна.

— Така трябва да бъде, зная го. Но аз съм само чо: век, не мога да не плача. Говоря за Джехамя Конахлиас.

— Момчето? Духът на Руническия жезъл?

— Аха. Той беше мой син — или това съм аз самият… Все не мога да ги разбера тези неща…

КНИГА ВТОРА

ПЪРВА ГЛАВА

ШЕПОТ ИЗ ТАЙНИТЕ СТАИ

Писано е: „Дръзналите да се закълнат в Руническия жезъл ще са готови да се възползват или да пострадат от последствията на новия обрат в съдбата, който сами са пожелали.“ Барон Мелиадус фон Кройден се бе заклел именно с такава клетва, клетва за мъст срещу Медния замък, заклел се бе и че Изелда, дъщерята на граф Медни, ще бъде негова. На този ден преди много месеци той бе променил своята съдба и съдбата на още много други, между които и на Дориан Хоукмун, който трябваше да преживее безброй премеждия и да посети далечни места. А ето че сега наближаваше и зловещата развръзка.

Из „Предание за Руническия жезъл“

От просторната веранда се виждаше кървавочервената повърхност на река Тайм, която течеше през белязаното с мрачни, умопомрачителни кули сърце на Лондра.

Високо в небето от време на време прелиташе по някой орнитоптер — блестяща стоманена птица, съпровождана от металическото дрънчене на крилата, по реката бавно се носеха бронзови и ебонитови баржи, натоварени с най-различни стоки. Пълни бяха трюмовете на корабите, и то не само със заграбена от завладените земи плячка, но и с роби — жени и деца, отвлечени от своите страни.

Тежка плюшена завеса скриваше гостите на верандата от всякакви любопитни погледи — както отгоре, така и от брега на реката. Отпред бе поставена маса от кована мед, а до нея имаше две позлатени кресла, тапицирани със синьо кадифе. На масата бе сложен богато украсен поднос, върху който имаше кана от тъмнозелено стъкло, пълна с вино, и два бокала в същия цвят. От двете страни на вратата към терасата стояха голи робини. Гърдите и бедрата им бяха изрисувани с татуировки. Всеки що-годе запознат с живота в Лондра веднага би се досетил, че тези робини принадлежат на барон Мелиадус фон Кройден, който държеше да бъде обслужван само от жени, а единственото, с което можеха да прикриват голотата си, бяха татуировките. Едно от двете момичета имаше съвсем светли коси и най-вероятно беше докарано от германския град Кьолн, който принадлежеше към земите, завладени и управлявани от барона. Другото момиче беше с тъмна коса и мургава кожа, характерни за страните от Близкия изток, някои от които баронът бе покорил наскоро със силата на оръжието си.

В едното позлатено кресло седеше жена, облечена от главата до петите в ослепителен брокат. Лицето й бе скрито от фино изработена маска, наподобяваща глава на жерав. В другото кресло се беше настанил едър мъж, облечен в доспехи от черна кожа и с масивна маска, наподобяваща озъбена вълча паст. Мъжът нагласи една тънка златна тръбичка в бокала, доближи другия й край до цепката в маската си и засмука виното.