Читать «Руническият жезъл» онлайн - страница 14

— Ех, защо това не беше Европа и Изелда да бе някъде там! — въздъхна Хоукмун.

— Или пък Лондра, където е моята любима Флана — добави д’Аверк и се закашля театрално. — Но по-добре така, отколкото да я заваря в обятията на някое вонящо, разложено същество…

Не след дълго започнаха да различават отделни детайли от бреговата линия — стърчащи скали, хълмове и дори дървета. После далеч на юг изгря причудливо златисто сияние — пораждащата го светлина като че ли пулсираше в синхрон с някакво гигантско сърце.

— Чакат ни нови изненади — обяви д’Аверк.

Вятърът се усили. Носът на лодката се насочи право към сиянието.

— Ето че поехме към светлината — забеляза Хоукмун. — Да ти призная, всичко това започна да ми омръзва!

Постепенно навлязоха в широк пролив между брега на континента и дълъг остров, от чийто далечен край бликаше златистата светлина.

От двете им страни се издигаха хълмове, покрити с гъста растителност, но не се виждаха никакви признаци на живот.

Светлината постепенно започна да избледнява, докато накрая в небето остана само слабо сияние. Лодката забави скорост, без да променя посоката си. И тогава двамата видяха града.

Бе толкова красив и великолепен, че дъхът им секна. Голям бе колкото Лондра, може би дори по-голям, над сградите му се издигаха симетрични кули, куполи и ми-нарета и всичко това излъчваше ослепителна светлина, в която освен преобладаващия златист цвят имаше розови, жълти, сини, виолетови и вишневочервени оттенъци — като картина, изрисувана от светлина и окъпана в злато. Градът беше така неотразимо прекрасен, че ио-скоро можеха да го обитават богове, отколкото простосмъртни.

Лодката навлезе в пристанището и доближи кея, който сияеше в същата златиста светлина, каквато излъчваха сградите.

— Като видение в сън… — прошепна Хоукмун.

— Видение от небесата — добави д’Аверк, позабравил обичайния си цинизъм.

Малката лодка спря до една тясна стълбичка, спускаща се до водата.

Д’Аверк вдигна рамене.

— Предполагам, че от нас се иска да слезем на брега. Можеха да ни отведат и на някое по-неприятно място.

Хоукмун кимна замислено и рече:

— Д’Аверк, пазиш ли още пръстените на Миган?

— Тук са — потупа кожената си кесия д’Аверк. — Защо?

— Мислех си, че ако се изправим пред такава заплаха, та и оръжията ни да са безпомощни, можем да ги използваме.

Д’Аверк кимна, че е разбрал, после челото му се покри с бръчки.

— Странно, как не се сетихме да го направим на острова…

Хоукмун го погледна изненадан.

— Да… вярно… — След това присви ядно устни. — Нищо чудно някоя свръхестествена сила да е ровичкала из мозъците ни! Как само мразя всичко свръхестествено!

Д’Аверк докосна устните си с пръст и се ухили подигравателно.

— Такива неща не се говорят в град като този!

— Вярно. — Надявам се обитателите му да са така приятни като първото впечатление от него.

— Ако въобще има обитатели.

Изкачиха се по стълбата и излязоха на кея. Странните сгради се издигаха съвсем наблизо, разделени от широка улица.

— Хайде да влезем в града — предложи Хоукмун — и да разберем с каква цел са ни довели тук. Дано след това ни позволят да се върнем в Медния замък.