Читать «Руническият жезъл» онлайн - страница 13

— Не се коси, че ще вземеш да се умориш — посъветва го с мек глас Орланд Фанк. — Мислех, че сте поели към Днарк, в служба на Жезъла. А брат ми каза…

— Тъкмо брат ти настояваше да отидем в Днарк. Но аз имам други задължения, Орланд Фанк — към моята съпруга, която не съм виждал от месеци, и към баща й, който чака със свито сърце завръщането на своите най-близки приятели…

— А, онези в Медния замък ли? Чух за тях. Добре са засега, ако това ще те успокои.

— Сигурен ли си?

— Амче как? Живеят си, потънали в скука, ако изключим ядовете с някой си Елвереза Тозер.

— Тозер!? Какво е направил този ренегат?

— Отмъкнал, както научих, един пръстен и дим да го няма. — Орланд Фанк размаха ръце като птица.

— И къде е отишъл?

— Кой знае? Нали ги знаеш пръстените на Миган.

— Вярно, на тях не може да се разчита.

— Тъй де.

— Е, поне са се отървали.

— Виж, не го знам що за човек е…

— Много талантлив драматург — обясни Хоукмун. — Но с типичен морал за…

— За гранбретанец? — предложи Фанк.

— Точно така. — Хоукмун сбърчи вежди и погледна Орланд Фанк. — Не ме мамиш, нали? В Камарг всичко е наред?

— За момента са в пълна безопасност.

Хоукмун въздъхна.

— Къде е лодката? И какво ще стане с моряците?

— Виж сега, аз отбирам малко от строшени кораби. Ще им помогна, та да се върнат здрави и читави в Нарлийн.

— А ние не може ли да отидем с тях? — попита д’Аверк.

— Чух, че и двамата не сте от най-търпеливите — отвърна Фанк. — А поправката на кораба ще отнеме време.

— Добре де, ще вземем лодката — примири се Хоукмун. — Ясно е, че ако не го сторим, Руническият жезъл — или свръхестествената сила, която ни изпрати тук, каквато и да е тя — отново ще се заеме да ни убеждава.

— И аз така ги виждам нещата — съгласи се Фанк и се подсмихна под мустак.

— А ти как ще напуснеш острова? — попита д’Аверк.

— Ще отплавам с моряците от Нарлийн. Добре ще си прекараме ние.

— Колко далеч е континентът? — попита Хоукмун. — И как ще се ориентираме? Да имаш да ни услужиш с компас?

Фанк сви рамене.

— Не е чак толкоз далеч, че да ви трябва компас. Пък и ветрецът ще ви води.

— Какво искаш да кажеш?

— Вятърът по тези места е малко смахнат. Скоро ще разберете за какво говоря.

Хоукмун поклати объркано глава.

Двамата последваха Орланд Фанк по брега.

— Май пак се оказа, че някой друг се разполага със съдбите ни — промърмори саркастично д’Аверк, докато приближаваха малката лодка.

ПЕТА ГЛАВА

ГРАДЪТ НА СВЕТЕЩИТЕ СЕНКИ

Хоукмун се беше излегнал на дъното на лодката, а д’Аверк си подсвиркваше на кърмата, присвил очи заради пръските, вдигащи се над борда. През целия ден вятърът насочваше лодката, следвайки неизменно един и същи курс.

— Сега вече разбирам какво имаше предвид Фанк, когато говореше за тукашните ветрове — изсумтя Хоукмун. — Този бриз е неестествено постоянен. Изглежда, пак сме марионетки в нечии свръхмогъщи ръце…

Д’Аверк се ухили и посочи напред.

— Е, както гледам, скоро ще можеш да изкажеш съображенията си на този, дето дърпа конците. Я гледай — земя.

Хоукмун с неохота се надигна и зърна далеч пред тях земя.

— Ето че пак се върнахме в Амарек — засмя се д’Аверк.