Читать «Амулетът на лудия бог» онлайн - страница 6

Дориан прехапа устни, стисна здраво дръжката на сабята, сетне взе решение, промуши се през отвора в стената и като се вкопчи с ръка в каменния парапет, размаха острието така, че да го зърнат от кулата. Д’Аверк лениво завъртя глава.

— Първо пусни Оладан и тогава ще дойда при теб — извика Хоукмун. — Защото, ако питаш мен, всички гранбретанци са долни лъжци. Имаш моята дума, че веднага щом освободиш Оладан ще се предам доброволно.

— Може и да сме лъжци — произнесе апатичният глас, — но глупаци не сме. Нима мога да се доверя на думата ти?

— Аз съм дук на Кьолн — произнесе скромно, но гордо Хоукмун. — Никой от моя род не лъже.

Тих, подигравателен смях отекна зад мечата маска.

— Ти може да си наивник, Дориан Хоукмун, но сър Хюлам д’Аверк не е. Ще ми позволиш ли да предложа компромисно решение?

— И какво е то? — запита предпазливо Хоукмун.

— Предлагам ти да изминеш половината от разстоянието, което ни дели, така че да си в обсега на огнестрелите в орнитоптера и тогава ще освободя твоя слуга. — Д’Аверк се изкашля отпаднало и се подпря на бойницата. — Какво ще кажеш?

— И това ако е компромис — извика Хоукмун. — Така ще убиеш и двама ни, без да рискуваш нищо.

— Скъпи мой милорд дук, кралят-император Хуон предпочита да те получи жив и здрав. Уверен съм, че го знаеш. В такъв случай, не разбираш ли, че рискувам собствените си интереси? Ако те убия, най-много да получа баронство, но докарам ли те жив в двореца на краля, титлата пер не ми мърда. Ама ти не си ли чувал нищо за мен? Всички ми викат амбициозният Хюлам д’Аверк.

Въпреки, че предложението звучеше искрено, Хоукмун знаеше добре, че французинът е известен със своята изобретателност. И макар наистина цената му да бе далеч по-висока жив, не беше изключено ренегатът да реши, че не бива да рискува и да убие Хоукмун веднага щом навлезе в обсега на огнестрелите.

Хоукмун обмисли двете възможности, после въздъхна.

— Май ще трябва да приема предложението ти, сър Хюлам. — Той приклекна, готов да скочи на ниските, плоски покриви под него.

И тогава Оладан извика:

— Не, дук Дориан! Нека ме убият! Животът ми не струва тази жертва!

Хоукмун продължи, сякаш не беше чул гласа на своя приятел, отлепи се от корниза и се приземи меко върху покрива. Каменната плоча под краката му потрепери и за миг Хоукмун си помисли, че няма да удържи тежестта му. Но плочата издържа и той затича по нея право към кулата.

Оладан отново изкрещя нещо и се задърпа в ръцете на двамата войни.

Без да му обръща внимание Хоукмун продължаваше напред, стиснал сабята в ръка, но забравил, че може да му потрябва.

Изведнъж Оладан успя да се отскубне и се втурна по тясната площадка, следван от проклинащите гръмогласно войници. Хоукмун го зърна тъкмо когато Оладан спря в дъното на площадката, поколеба се за миг, сетне се преметна през парапета.