Читать «Амулетът на лудия бог» онлайн - страница 5

Ето че водачът на мечките заговори с пилота на орнитоптера, който поклати глава. Изглежда не бе видял самия Дориан, но посочи с ръка мястото, където бе изоставил коня си. Д’Аверк — ако това беше той — се обърна към един от помощниците си, нареди му нещо и той изчезна, за да се появи само след миг, сграбчил с ръце дърпащия се, ядно озъбен Оладан.

Хоукмун въздъхна облекчено, докато гледаше как двама от маскираните войни доближават Оладан до процепа между бойниците. Ако не друго, приятелят му поне бе жив.

В този миг водачът даде нов знак, пилотът се пъхна в тясната кабина на орнитоптера и подаде отвътре разширен като фуния мегафон. Исполинският войн се пресегна, взе мегафона и го нагласи пред устата на своя водач.

Внезапно тишината, легнала над града, бе разцепена от изпълнения с досада, изморен от света глас на водача на мечките.

— Милорд дук фон Кьолн, знаем, че си в града, защото заловихме твоя слуга. След час е залез слънце. Ако дотогава не се предадеш сам, ще подложим приятелчето ти на мъчения…

Сега вече Хоукмун не се съмняваше, че отсреща стои именно д’Аверк. Едва ли имаше друг водач, с подобна осанка и такъв на пръв поглед изморен от всичко глас. Гигантът подаде мегафона на пилота, сетне помогна на своя водач да се дотътри до бойницата, където д’Аверк се подпря и загледа надолу към улицата.

Хоукмун се постара да овладее гнева си и се опита да прецени разстоянието до кулата. Ако скочи през процепа в стената, ще може да премине по серия от ниски плоски покриви, които завършваха с каменна купчина, чийто отсрещен край опираше в основата на кулата. А от там до бойницата пътят не изглеждаше много. Нямаше съмнение обаче, че щяха да го забележат веднага щом напусне прикритието си. Би могъл да тръгне по тъмно, но тогава Оладан можеше и да не е между живите.

Хоукмун плъзна разколебано длан по гладката повърхност на черната перла — спомен от робството, наложено му от Гранбретан. Знаеше, че ако се предаде, ще го убият незабавно, или ще го отведат в сърцето на Тъмната империя, където щяха да го подложат на безкрайни и перверзни мъчения, за да позабавлява господарите на Гранбретан. Помисли си за Изелда, на която бе дарил обичта си, за граф Медни, на когото бе обещал, че ще се върне за да помогне в борбата с Тъмната империя — и за Оладан, на когото пък се бе заклел във вечна вярност, след като дребният човекозвяр му бе спасил живота.

Имаше ли право да пожертва приятеля си? Би ли могъл да оправдае подобна постъпка, дори ако логиката подсказваше, че трябва да остане жив на всяка цена, за да продължи борбата срещу Гранбретан? Но Хоукмун осъзнаваше, че логиката тук не може да бъде от полза. Съзнаваше също така, че жертвата му може да е напразна, защото нямаше никакви гаранции, че водачът на Мечките ще освободи Оладан, веднъж сложил ръка на Хоукмун.