Читать «Ето Човека!» онлайн - страница 62

Първият войник приключи с ръката и се зае с краката.

Усети как желязото прониква в плътта му, приковавайки я към дървото.

Започнаха да изправят вертикално кръста с помощта на скрипец. Глогауър се огледа и забеляза, че е сам. Нямаше други разпънати в този ден.

Виждаше ясно светлините на Ерусалим. Смрачаваше се, последните лъчи на слънцето изчезваха.

Скоро щеше да настъпи нощта.

Наоколо имаше малка тълпа. Една от жените му се стори позната. Той я повика.

— Моника?

Но гласът му бе пресипнал и викът се превърна в шепот. Жената не погледна нагоре.

Усети тялото му да тегли клиновете, на които висеше. Стори му се, че за миг почувства болка в лявата ръка. От раните се стичаше кръв.

Странно е, помисли си, че именно той виси тук. Нали това бе събитието, заради което всъщност беше пристигнал.

Болката в лявата ръка се увеличи.

Сведе поглед към римските стражи, които играеха на зарове в основата на кръста. Усмихна се. Бяха погълнати от играта. Можеше отчетливо да различи знаците по заровете.

Той въздъхна. Движението на гръдния кош сякаш допълнително опъна ръцете. Болката стана почти непоносима. Той потръпна и се опита да се облегне на кръста.

Дишаше все по-тежко. Вълни от болка се разливаха по цялото му тяло. Стисна зъби. Чувстваше се ужасно. Изпъшка и закрещя. Започна да се гърчи.

Небето бе потънало в мрак. Тъмни облаци закриваха луната и звездите.

Отдолу се разнесе шепот.

— Свалете ме — извика той. — О, моля ви, свалете ми!

Аз съм само едно малко момче.

Болката го изпълваше. С мъка си поемаше въздух. Отпусна се напред, но никой не го освободи.

Не след дълго вдигна глава. Движението пробуди отново агонията и той се загърчи на кръста. Усещаше, че постепенно се задушава.

— Свалете ме. Моля ви. Моля ви, спрете!

Всяка частица от плътта му, всеки мускул, сухожилие и кост, бяха изпълнени с непреодолима болка.

Разбра, че противно на очакванията си не ще доживее до следващия ден.

И на деветия час Исус извика със силен глас: „Елои, Елои Лама Савахтани“? което значи: Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил?

(Марк 157 34)

Глогауър се закашля. Звукът бе сух, едва доловим. Но войниците под кръста го чуха, защото нощта бе тиха.

— Смешна работа — заговори един от тях. — До вчера боготворяха тази отрепка. Днес бяха готови да го убият, дори най-близките му приятели.

— Ще се почувствам щастлив, когато се измъкна от тази страна — отвърна приятелят му.

Не трябва да погубват едно дете, помисли си той.

Отново чу гласа на Моника: „Слабостта и страхът те подтикнаха към тази постъпка, Карл. Мъченичеството е глупост.“

Той се закашля отпаднало и болката се върна, но сега вече притъпена. Дишаше все по-повърхностно.

Малко преди да умре той заговори отново и така, шепнейки издъхна.

— Това е лъжа… това е лъжа… лъжа…

По-късно, след като трупът му беше откраднат от слугите на знахари, които се надяваха, да открият някакви особени дарби, се разнесе слух, че не е умрял. Но трупът вече се разлагаше в дисекционната зала на знахарите и скоро щеше да бъде унищожен.

Информация за текста

Michael Moorcock

Behold the Man, 1969

Източник: http://sfbg.us