Читать «Ето Човека!» онлайн - страница 40

Запитаха го дали е равин или книжник. Каза им, че не е нито едното нито другото.

Старшият на легионерите му предложи малко изсушено месо и вино. Той изяде месото и помоли за вода. Дадоха му.

Легионерите бяха част от пътен патрул, който минаваше по тези места веднъж месечно. Това бяха яки мъже с потъмнели от слънцето, гладко избръснати лица. Носеха изплетени от кожа и покрити с мръсни петна ризници и сандали, железни шлемове и къси мечове, затъкнати в ножници.

Стояха около него, облени в светлината на залязващото слънце и го разглеждаха с безпокойство. Старшият, който се отличаваше по металическия нагръдник, дългия до земята плащ и затъкнатото в шлема перо, го попита с мек глас как се казва.

Лудият се замисли за миг, докато устните му помръдваха, сякаш се мъчеше да си припомни името.

— Карл — отвърна той бавно, с глас изпълнен със съмнение. Звучеше по-скоро като предположение.

— Прилича на римско име — каза един от легионерите.

— Или може би гръцко — добави друг. — Доста гърци се навъртат наоколо.

— Гражданин ли си?

Но очевидно умът на лудия бе някъде другаде. Той сведе очи и замърмори нещо.

Изведнъж отново вдигна глава и ги запита:

— Назарет. Къде е Назарет?

— Натам — старшият посочи пътя, който се виеше между хълмовете.

Лудият кимна доволно.

— Карл… Карл… Карлос… не зная… — старшия посегна, повдигна брадата на лудия и се взря в очите му. — Евреин ли си?

Това изглежда изненада лудия.

Той подскочи и разблъска обкръжаващите го войници. Те се разсмяха и го пуснаха. Беше просто един безобиден луд.

Проследиха го с поглед, докато тичаше надолу по пътя.

— Сигурно ще да е някой от техните пророци — предположи старшия и се отправи към коня си. Страната бе пълна с такива смахнати. Всеки срещнат твърдеше, че е носител на Божието слово. Не създаваха кой знае какви проблеми, а и така умовете им бяха заети с религия, вместо с бунтовни мисли.

Трябва да сме благодарни, помисли си старшият.

Хората му още се смееха.

Когато лудият се скри от погледа им поеха по пътя в обратна посока.

На след дълго, пътят го събра с група измършавели като него пътници. Тръгнали бяха на поклонение за някакъв град, за който въобще не бе чувал. И тяхната секта, подобно на тази на есеите проповядваше стриктното спазване на Мойсеевия закон, но в останалото проповедите им бяха мъгляви и неясни. Твърдяха, че Бог ще прати цар Давид за да ги поведе срещу римляните и да им помогне да завладеят Eгипет — страна, която те по някакъв начин отъждествяваха с Рим и Вавилон.

Отнасяха се с него като с равен.

Вървя с тях няколко дни. Една вечер, докато разполагаха лагера си край пътя, група конници с блестящи доспехи нахлуха в галоп, изпочупиха глинените съдове и разпръснаха огъня.

— Иродовите воини — извика един от членовете на сектата.

Жените пищяха, а мъжете се разбягаха в нощта. Останаха само две от жените и лудия.

Водачът на воините имаше красиво, мургаво лице и гъста, мазна брада. Той сграбчи лудия за косата, изправи го на колене и се изплю в лицето му.