Читать «Ето Човека!» онлайн - страница 19

Отначало Кръстителя не го позна, а след това избухна в смях.

— Е, Емануиле, както виждам май най-сетне си заприличал на есеец. Покръстиха ли те вече?

Глогауър кимна.

— Покръстиха ме.

— Добре — Кръстителя се намръщи на някаква внезапно споходила го мисъл.

— Бях в Ерусалим, да се срещна с някои приятели.

— И какви са новините от Ерусалим?

Кръстителя го загледа с прям поглед.

— Че вероятно не си шпионин на Ирода и на римляните.

— Радвам се, че си стигнал до този извод — усмихна се Глогауър.

Помрачнялото лице на Иоан омекна. Той се усмихна и хвана Карл за ръката по римски обичай.

— Значи — ти си наш приятел. Може би и нещо повече от приятел… ?

Глогауър се намръщи на свой ред.

— Не те разбирам — все пак изпитваше известно облекчение, че Кръстителя, който дълго време виждаше в негово лице враг, го бе приел за приятел.

— Мисля, че разбираш какво искам да кажа — продължи Иоан.

Глогауър почувства умора. Почти не бе ял през този ден, прекаран сред козите, под знойните лъчи на слънцето. Той се прозина и с мъка се опита да продължи темата.

— Аз не… — започна той.

За миг през лицето на Иоан премина сянка, след това той се разсмя несръчно.

— Не казвай нищо повече. Сподели с мен вечерята си. Да хапнем див мед и акриди.

Глогауър още не бе опитвал от тази храна, основна прехрана в дългите странствания на тукашните пътешественици. Сънародниците на Иоан я смятаха за особен деликатес.

— Благодаря ти, — каза той — до довечера.

Иоан го надари с тайнствената си усмивка и отмина, последван от сподвижниците си.

Озадачен, Глогауър прибра козите в пещерата и ги залости с паянтовата oграда, за да не се разбягат през нощта. След това прекоси поляната към неговата пещера и се излегна на сламата.

Очевидно Кръстителя продължаваше да вижда в него фактор в назряващите събития.

Тревата, разцъфналите дървета, слънчевите дни с Ева, сладка, възбуждаща, девствена. Запознаха се в Оксфорд, на едно парти у известния журналист, специалист по паранормалните явления Джералд Фридман.

На следващия ден се разхождаха по брега на Айсис, загледани в акостиралите на отсрещния бряг лодки, в рибарите, в далечните очертания на колежа.

Тя беше загрижена за него.

— Не трябва да го взимаш толкова навътре, Карл. Животът не е идеален. Трябва да го възприемаме такъв, какъвто е.

Тя бе първото момиче, с което се чувстваше напълно уверен. Той се засмя.

— Сигурно е така. Защо не?

Тя беше толкова топла. Имаше хубава дълга руса коса, която често закриваше големите и сини очи, гледащи с неподправена прямота в миговете, когато бе сериозна.

През тези няколко седмици той бе възприемал живота именно такъв, какъвто е. Спяха заедно в неговата малка таванска стая в къщата на Фридман, без да обръщат внимание на перверзния интерес, който той проявяваше към тяхната любовна връзка и без да се притесняват от писмата, които тя получаваше от време на време от нейните родители, настояващи да се прибере в къщи.

Тя беше на осемнайсет, и това бе първата и ваканция в Съмървил.

За първи път го обичаха. Тя бе всеотдайно влюбена в него и той в нея. В началото се притесняваше от нейната страст и състрадание, беше подозрителен защото не можеше да повярва, че някой би могъл да изпитва такива дълбоки чувства към него. Постепенно повярва и отвърна със същите чувства. Когато бяха разделени те се даряваха с писма, изпълнени с нежна любовна поезия.