Читать «Ето Човека!» онлайн - страница 18

Понякога го разпитваха за неговата колесница — Машината на Времето, която възнамеряваха да докарат от пустинята — и той им разказваше как е пътувал с нея от Египет до Сирия и след това дотук. Приемаха разказите му със завидно спокойствие. Бяха привикнали с чудеса.

Есеите бяха виждали и по-странни неща от неговата Машина на Времето.

Виждали бяха хора вървящи по водата и ангели, спускащи се от небесата, чували бяха речта на Бога и неговите архангели, както и изкусителния глас на Сатаната и лукавите му изчадия.

Те грижливо описваха всичко това на своите пергаментови свитъци ведно със събитията от всекидневния живот и новините, които донасяха от странство членовете на тяхната секта.

Живееха постоянно с Божието присъствие, говореха на Бога и получаваха отговори от Него, докато измъчваха своята плът и с напукани от жажда устни възнасяха своите молитви под палещото слънце на Юдея.

Карл Глогауър остави косата и брадата си да избуят. Не след дълго лицето и тялото му обгоряха от слънцето. Подобно на тях и той измъчваше плътта си, гладуваше и пееше молитви под слънцето.

Но той рядко чуваше гласа на Бога и само веднъж му се привидя един архангел с огнени криле.

Един ден те го заведоха на реката и го покръстиха с името, което бе споменал пред Иоан Кръстителя. Нарекоха го Емануил.

Имаше някаква особена тържественост в церемонията, с всичките тези монотонни припеви и поклащания, и той бе завладян от еуфория и щастие, каквито отдавна не бе изпитвал.

ПЕТА ГЛАВА

Упорития стремеж да прозре в магичния свят на есеите изтощаваше Глогауър. Но от друга страна, той бе изненадан от това колко добре се чувства сред тях, след всички преживяни премеждия. Изпитваше някакво странно спокоствие в компанията на тези чудати мъже и жени, които, трябваше да признае, всеки нормален човек от двайсети век би сметнал за луди. Ала може би понеже тяхната лудост не се различаваше много от неговата, не след дълго той престана да забелязва странностите им.

Моника.

Моника не носеше сребърен кръст.

За първи път я срещна, когато работеше като санитар в психиатричната болница „Дарли Грейндж“, откъдето бе решил да щурмува висините на психиатрията. Назначена бе като социален работник с психиатрична насоченост и бе единствената, която се вслушваше в излиянията му относно проблемите с пациентите, дразгите, които имаше с другите санитари и сестри, боят, обидите.

— Виждате ли, — отвърна му тя — имаме трудности с подбора на персонала. Заплатите са толкова ниски…

— Да ги увеличат тогава…

Вместо да вдигне рамене, както правеха другите, тя кимна.

— Зная. Писала съм за това няколко пъти до „Гардиан“, без подпис, разбира се, а едно от писмата дори го публикуваха.

Не след дълго напусна работа и я видя едва след няколко години.

Беше на двайсет.

Една вечер Иоан Кръстителя се зададе иззад хълма, последван от двайсетина от най-близките си сподвижници.

Глогауър го зърна докато прибираше козите в една пещера за нощта. Той се спря и зачака Иоан да се приближи.