Читать «Ето Човека!» онлайн - страница 12

Всичко това дойде наум на Глогауър любителя-психиатър, но Глогауър човекът беше разкъсан между крайния рационализъм и мистицизма.

Кръстителя се отдалечи преди да успее да му зададе останалите въпроси, които го измъчваха. Проследи го докато се скри в едно голяма пещера, след това насочи вниманието си към далечните ниви, където слабичък есеец ореше с плуг, дърпан от други двама членове на сектата.

Глогауър се загледа в жълтите хълмове и скалите. Изпитваше нетърпение да види повече от този свят и същевременно го измъчваше безпокойство за състоянието на Машината на Времето. Ще успее ли да отстрани повредата? Ще съумее ли някога да напусне този период от Времето и да се завърне в двайсети век?

Секс и религия.

Църковния клуб, към който се бе присъединил за да намери приятели.

Излет сред природата, 1954

Той и Вероника бяха загубили останалите във Фарлоулската гора.

Дори на тринадесет тя бе все още пълничка и розовка, но бе момиче.

— Хайде да седнем тук и да си починем — каза той като посочи хълмчето в средата на малка полянка заобиколена от храсти.

Седнаха заедно. Нищо не говореха.

Очите му се плъзнаха по в нейното закръглено лице с груба кожа, и се втренчиха в малкият сребърен кръст, поклащащ се на верижка около шията и.

— По-добре да потърсим другите — каза тя нервно. — Ще се тревожат за нас, Карл.

— Нека те ни намерят — каза той. — Скоро ще чуем виковете им.

— Може да се приберат вкъщи.

— Няма да си тръгнат без нас. Не се безпокой. Ще ги чуем скоро…

Той се наклони напред и посегна към разголените и под синята блуза рамене, очите му — фиксирани върху кръстчето.

Опита се да я целуне по устните, но тя извърна глава.

— Дай да те целуна, де — каза той задъхано. Дори в този момент осъзна колко смешно звучи, на какъв глупак се прави, но се насили да продължи.

— Дай целувчица, Вероника…

— Не, Карл, спри.

— Хайде…

Тя започна да се съпротивлява, изтръгна се от него и се изправи на крака.

Той се изчерви.

— Съжалявам — каза той. — Съжалявам.

— Добре…

— Мислех, че ти също искаш — каза той.

— Не трябваше да скачаш върху мене така. Не е много романтично.

— Съжалявам…

Тя тръгна, кръстчето се поклащаше. Беше очарован от него. Дали изобразяваше някакъв вид амулет целящ да я предпази от опасност като тази, от която току що се бе измъкнала.

Той я последва.

Не след дълго чуха виковете на другите из гората и необяснимо защо Карл почувства, че му призлява.

Момичетата започнаха да се кикотят, а едно от момчетата ги загледа похотливо.

— Какво бяхте намислили, а?

— Нищо — каза Карл.

Но Вероника мълчеше. Въпреки, че не бе пожелала да го целуне, очевидно инсинуациите и допадаха.

На обратния път тя го хвана за ръката.

Беше се стъмнило, когато се върнаха в църквата и седнаха на чаша чай. С Вероника седяха заедно. През цялото време той следеше кръстчето, поклащащо се между вече порастналите и гърди.

Всички останали се бяха събрали на другия край на голата църковна зала. От време на време Карл чуваше кикотът на момичетата и срещаше отправените към тях погледи на момчетата. Започна да се чувства доволен от себе си. Седна по-близо до нея.