Читать «Вик в нощта» онлайн - страница 2

Сега Джени скъса петъка, 14 февруари, и смачка хартията в ръка. Загледа се в следващата дата. 15 февруари, събота. Чак потрепери! Изминали бяха само четиринадесет месеца от деня, когато срещна Ерих в галерията. Невероятно! Сякаш години бяха изтекли оттогава. Тя потри с ръка челото си.

Кестенявата й коса беше почти почерняла от бременността. Стори й се безжизнена и мръсна, когато се опита да я прибере под вълнената ски-шапка. Огледалото с раковинения перваз изглеждаше нелепо в огромната, обкована с дъбови дъски кухня. Загледа се в него. Дори очите й бяха потъмнели. Вместо естествената им зеленикавосиня окраска в широко отворените зеници тя съзря своята вялост. Бузите й бяха отпуснати. Килограмите, изгубени по време на раждането, я правеха още по-слаба. Пулсът във вените на шията й биеше учестено, докато тя се опитваше да затвори ципа на ски-грейката. Беше само на двадесет и седем години. Стори й се, че изглежда с десет години по-стара, а духом се чувстваше столетница. Поне вцепенението й да можеше да изчезне! Поне къщата да не беше толкова тиха, така страшно, заплашително тиха!

Погледът й се плъзна към източната стена на кухнята, към чугунената печка. Люлката до нея, заредена с дърва, отново доказваше своята полезност. За известно време Джени задържа погледа си върху нея, сякаш я изучаваше. Изведнъж, осъзнавайки постоянния шок от присъствието на люлката в кухнята, й обърна гръб и посегна към термоса. Наля кафето в него, събра наедно компаса, чука и пироните, взе парчетата плат. След като ги напъха в брезентовия сак, издърпа шала нагоре към лицето си, обу тежките скиорски обувки, сложи си кожените ръкавици с единия пръст и отвори вратата.

Острият вятър размята шала по лицето й. Заглушеното мучене на кравите в обора й напомни спотаени въздишки на дълбока тъга. Слънцето изгряваше, проблясвайки по снега, сурово в златисточервената си красота, като далечен бог, който не можеше да се докосне до режещия студ.

Клайд сигурно беше вече в обора. Други ръце щяха да прехвърлят изсушеното сено в хамбара, за да изхранят добитъка — порода „черен ангус“. Животните не можеха да пасат от скованата в лед земя и очакваха кротко своята храна и подслон. В огромната ферма работеха шестима мъже, но наблизо нямаше никого. В далечината те всички изглеждаха като малки фигурки, като силуети.

Ските й бяха пред кухненската врата. Джени ги свали по шестте стъпала пред верандата, пусна ги на земята и стъпи върху тях, за да ги закопчае. Слава богу, че последната година се научи да кара добре ски!

Малко след седем тя тръгна да търси хижата. Избягваше да кара ските в една или друга посока повече от тридесет минути. Започна оттам, откъдето Ерих винаги изчезваше в гората. Клоните над нея бяха така вплетени, че слънцето едва се процеждаше през тях. След като караше по права линия колкото бе възможно, тя завиваше надясно. Изминаваше още тридесетина метра, обръщаше се пак надясно и започваше търсенето от началото на гората. Вятърът заличаваше следите й, но при всеки завой Джени забиваше с чукчето парченце плат в някое дърво.