Читать «Сън срещу събота» онлайн - страница 3

— Да починем и ние — Мадлена притегли Наставницата към стобора на варосан дом, защото усети, че възрастната се задушава.

В този край на града къщите бяха по-големи и спретнати, видимо на по-заможни стопани, събирали дълги години пари от подслон на чуждоземци. В ниското пък се виждаха скупчени крайните махали с бордеи, където навярно живееха най-бедните. Тук-там сводове на църковни кубета пробиваха с кръстове маранята и се чуваше звън на камбани. Наставницата усещаше, че краката не я държат вече и не може да продължи нагоре.

— Сега ще се върна в килията да почина… до камъка ще стигна навярно утре — рече, поиска да тръгне сама назад.

— Ще се върна с теб — малката я хвана под лакътя да й помогне.

— Ти иди с другите, обратно мога да вървя сама — опита се да я напъти нагоре, усещаше моминското й нетърпение да стигне заветния хълм, но Мадлена се изхитри.

— Защо нашенци те наричат Наставница? — заговори я друго.

— Защото някой от тях навярно ме помни!

Множеството вървеше нагоре и пътят към църквата „Св. Харалампи“ беше труден.

— Ето някаква уличка без поклонници — Мадлена посочи в ниското, надникна да се увери, че няма никого и поведе спътницата си…

Преди да стигнат мегдана на малък градски конак, Наставницата седна на камък под клоните на смокиня. Щом развърза вързопа да извади кърпа, около нея изневиделица се скупчиха дечурлига арабчета: бедни, гладни, одрипани, мръсни, те я молеха за храна. Даде им де що намери из кесията грошове, даде им всичкия хляб и сухите плодове, и се прекръсти: „Богородице, добра ходатайко на дните ни, моли усърдно Сина, когото роди, да спаси тези деца от глад!“… Едва се измъкна изпод протегнатите им ръце и продължиха, пред вратата на юнашката вратница видяха сюрия народ — тук стари и млади чакаха подаяние. Между абисинци и правоверни бяха захванати крамоли; някои сред тях изглеждаха много болнави, други — настървени и зли, ги замеряха с камъни, после изваждаха ножове да защитят своята вяра.

— Защо? — старицата извика на глас, опита се да спре ръката на абисинец, вдигнал прът, а той изруга, стовари я с все сила в прахоляка, затича напред…

Капки пот се стекоха от челото й, спряха в гънките около устните, паднаха върху дрехите. Затвори очите си да не гледа безчинството, щото нямаше сърце за чужда неправда. Мадлена я хвана под мишците, опита се да я вдигне и като виждаше колко ожесточена става свадата между разноверци, зарида. — Да се върнем, Наставнице, по-добре да идем при свои! Мой бе грехът, че те поведох насам — теглеше я обратно.

— Не, не, по-добре е да видим хората от крайните махали! — без страх от боя между нечестивите поиска да вървят надолу.

Колкото повече се отдалечаваха от конака, толкова по-нетърпима ставаше ужасната смрад на кирпичените коптори, където най-бедните на Ерусалим живееха като нищи. Зарити в прахта, без дрехи, без вода да измият телата си, деца се боричкаха в мръсотията за парче хляб, а майките, безучастни, лениво ги гледаха.