Читать «Сън срещу събота» онлайн - страница 6

— Да идем — Наставницата рече тихо, сякаш на себе си, тръгна към конака, пък Мадлена безмълвно по нея. Като наближиха сюрията и поискаха да си направят път към прага, крайните, чакащи милостиня, нададоха вик, задърпаха раменете на българите — да се махат от там! — и навярно биха стоварили върху тях юмруци, ако владиката не вдигна ръка. Гласът му, мощен и строг, в миг омиротвори злите човешки стихии. Мадленка вдигна вързопа, за да се види, че двете жени не чакат за подаяние.

— На ваше преосвещенство трябва да предадем армаган! — викна към прага, опита да размести с гърди народа, ала стената от гърбове не се отвори, докато архиереят не подаде ръка към непознатите — сиреч тълпата да стори път!

— Благодаря, ваше високо преподобие! — Наставницата първа стигна до прага, наведе глава, като да чакаше благослов; след нея наведе глава и Мадлена; щом духовникът направи кръст с ръка, даде им знак да влязат в конака, пък той остана вън.

Тихо, хладно беше в голямата одая с иконостаса и позлатен светилник пред него. О трите отвъдни стени бяха закрепени църковни столове, над столовете започваха стенописи, осветляващи човеколюбието на Христос. Гостенките отидоха първо до кутията за дарения, пуснаха в процепа й по два гроша, сложиха пред иконостаса бяла везана кърпа, а когато обърнаха очи към стените да гледат рисунките, от малка врата до иконостаса излезе свещеник на възраст и поздрави на български.

— Добър ден, преподобни отче, и добра среща! Ти трябва да си Онуфри — старицата се зарадва, сякаш Исус оживя на стената.

— Аз съм Онуфри — той също се просветли. — Защо толкова дни след Възнесение идвате?

Йеромонахът, дълги години живял в Ерусалим, знаеше, че българите гледат да дойдат при него на часа от пристигането си, та да им помогне в издирване на подслон.

— Две недели исках да те намеря, ала старостта ме събаряше, безсъние не даваше покой на душата ми. Дълъг, мъчителен за годините ми беше пътят от Плевен до тук…

— Благочестивата християнка от Плевен ли е? — йеромонахът попита свойски, лицето му, скрито зад гъста, черна брада се разшири от усмивка: — И друг път са идвали християни от Плевен.

— От Плевен съм… А девицата, която има милостта да се грижи за мен, е от Сливен. Мадленке, дай армагана на благочестивия отец!

Момичето измъкна от вързопа и подаде на духовника поднос за сладко и хвалебствена книга с писмо. Йереят обърна към светлината листа да прочете името на изпращача:

— От дядо хаджи Минко Ганьов е, дето беше лани тук. Благ, много благ християнин! — каза туй, което помнеше за плевналията. Дядо Минко наистина светеше с добрината си, щом сред стотиците тук прииждащи Онуфри не го беше забравил.

— Той също говори добри думи за теб. — Наставницата се олюля от световъртеж, хвана с две ръце тояжката си, потърси рамото на момичето.