Читать «Мъжът на най-добрата ми приятелка» онлайн - страница 302

— Това е баща ми — обясних, — не му обръщай внимание.

— Добре.

Приближих се.

— Получих писмото ти — добавих свенливо. — Благодаря. Наистина ли ти хареса книгата?

— Да. Преди всичко любовната история между Изи и Уил.

— Така ли? — добих цвета на пожарна кола.

— Прекрасно си измислила как накрая да се съберат. Той много ми е симпатичен. — Джони объркано погледна към баща ми. Егоистичен стар глупак. Защо му трябваше да влиза?

— О, Уил наистина е чудесен. — Опитах се да се съсредоточа върху ситуацията, която можеше да ми осигури сърцето или поне интереса на Джони. — Великолепен е.

— Изи също.

Зад мен чух татко да възкликва:

— Велики Боже! Вие сте Уил. От книгата! — приближи се с куцане. — Аз съм Деклан Нолан, бащата, който ги напуска…

Спрях го, взе да става прекалено дружелюбен.

— А аз съм Изи.

— Браво.

— Като в Уил и Изи.

Той схвана най-накрая.

— Ще ви оставя. — Тръгна към вратата, а аз се обърнах към Джони. Изведнъж ми се стори, че ще останем така завинаги: меламиновият щанд, който ни разделя, аз поръчвам разни глупави лекарства, който не ми трябват, а той ми ги продава с любезно изражение. Трябваше да се каже нещо, за да се размрази картинката.

— Джема — започна той.

— Да — едва дишах.

— Мислех си.

— Да?

— За нещо, което отдавна ми каза.

— Да?

— Да излезем да пийнем.

— Да?

— Мисля, че вече е време…

Супер!!!

След малко в колата татко каза:

— Не мога да повярвам. Отиде при онзи мъж и сложи картите си на масата. Докъде стигна светът?

— Хайде, татко, голяма работа. Не е като да съм искала от него да напусне съпругата, с която има тридесет и пет години брак. — Това аз ли го казах? Предпазливо се изгледахме един друг.

Мина време, докато татко проговори.

— Мисля, че трябва да излезем на помирителна вечеря, какво ще кажеш?

— Не ставай смешен, татко, ирландци сме.

— Но тези лоши чувства трябва да изчезнат.

— Мислих за това. Ще отзвучат. Трябва време.

— Времето лекува всичко, нали?

Обмислих въпроса.

— Не. — После отстъпих: — Но повечето неща.

ДЖОДЖО

И тогава, тъкмо когато отмяташе косата си назад, пиейки наздравица с Катлийн Пери, тя го видя — стоеше до отсрещната стена, облечен в тъмен костюм; гледаше към нея. Очите им се срещнаха и сякаш някой заби кроше в стомаха й. Струваше й се, че (ах, този номер с разширените зеници) са единствените хора в стаята.

Сърцето й биеше учестено, ръката, държаща чашата, рязко се изпоти и всичко стана нереално. Той промълви на събеседника си нещо като:

— Изчакайте ме за момент — и се запромъква между хората, движейки се към нея.

— Приближава се — прошепна Беки. — Бягай!

— Не. — Нямаше да го направи. Трябваше да се срещнат само още веднъж, и то сега.

Той изчезна от погледа й, после отново се появи, с мъка пробивайки пътя си през тълпа от млади таланти. Беки се скри в множеството.

В следващия миг той стоеше пред нея.

— Джоджо? — гласът му звучеше въпросително, като че ли проверяваше дали е истинска.

— Марк — самото произнасяне на името му й донесе облекчение.

— Изглеждаш — той потърси точната дума — неустоимо.

— Аз съм си — засмя се тя. Той грейна от радост и за момент сякаш се завърна старото време. Докато Джоджо попита: