Читать «Мъжът на най-добрата ми приятелка» онлайн - страница 262

— Моля?

— Подобни изслушвания са публични и пресата само дебне за някоя сочна история. Имам чувството, че твоята ще се окаже точно такава.

— За хората от вестниците ли?

— Да.

— Но ще бъде ли необходимо да казвам на този трибунал за Марк?

— Няма да можеш да го запазиш в тайна. — Айлийн беше непреклонна. — Всички свързани със случая подробности трябва да се оповестят. И ако не го направиш доброволно, могат да ги използват срещу теб.

Джоджо се замисли. Беше гадно, но така и така всичко скоро щеше да излезе наяве.

— Добре. Може ли да обобщя? Имам шанс петдесет на петдесет да спечеля. Юридическият ми представител, ти — ще ми струва хиляди, и да получа компенсация, тя ще покрие хонорара ти. Ако загубя, става лошо, но няма да загубя, защото правдата е на моя страна!

Айлийн не можа да сдържи усмивката си и добави:

— Трибуналът може да не е на твоето мнение. Възможно е да решат, че Ричи е бил по-добрият агент и е заслужавал да го изберат…

— Няма. Избраха го, защото мазникът умее да играе голф. Само затова. Нека да действаме. Какво следва да направим?

— Преди всичко трябва да уведомим работодателите ти. Да им кажем, че ще ги съдим.

— Кога можем да го направим?

— Веднага.

— Чудесно.

В таксито, обратно към работата оптимизмът на Джоджо започна да се изпарява. Беше се впуснала в дълго, тежко изпитание. Айлийн бе казала, че шансът й да спечели е петдесет на петдесет. Джоджо смяташе, че трудностите ще бъдат повече, но Айлийн беше експерт…

Ами ако загуби? При мисълта я побиха тръпки. Тя знаеше, че Ричи не заслужава повишението, но това не означаваше, че и трибуналът ще стигне до същото заключение. Справедливостта не винаги тържествува; никой не знаеше тази тъжна истина по-добре от нея — беше работила в полицията.

Изведнъж я обзе силно желание да прекрати всичко. Щеше да е лесно да спре сега, преди да изпратят съобщението на „Липмън Хай“. Какъв смисъл имаше да ги съди? Дори и да спечелеше, нямаше да отстранят Ричи Гант и нямаше да поставят нея на негово място. Най-лошото вече се беше случило; не можеше да промени решението на съдружниците. Нищо не можеше да се поправи. Струваше ли си да рискува отново да я унизят, този път пред хората?

Но нямаше да се предаде. Нямаше да остави Гант да се измъкне. Нейното щастие нямаше значение. Следващите месеца или колкото щеше да продължи процесът щяха да бъдат изключително трудни. Нужен й беше много късмет.

Отново на работа

— Търси те Марк — каза Манодж.

— Знам. — Беше оставил две съобщения на мобилния й телефон, а когато си провери електронната поща, единият имейл беше от Марк и гласеше да му се обади веднага щом се върне. Така и направи.

— Не мога да повярвам — каза той. — Срещнала си се с адвокат по трудовоправни дела?

— Да.

— И?

Преглътна, не гореше от нетърпение да му каже.

— Ще съдя „Липмън Хай“ за полова дискриминация. Ще ви го съобщят официално до края на седмицата.

Той доби вид, сякаш му беше ударила шамар.

— Не го вярвам.

— Но, Марк, аз трябваше да стана съдружник. Не беше правилно да изберат него.

Погледна я и лицето му се изкриви от отчаяние.