Читать «Мъжът на най-добрата ми приятелка» онлайн - страница 135

Понеже по сърце съм либерална, бях читателка на „Обзървър“ и особено ме заболя, че ме напада издание, което уважавах. Ако четях вестника на торите (Тори — консервативната политическа партия в Англия. — Б. пр.), щях да се засмея и да кажа: е, какво очаквате. Всъщност надали щях да се смея, защото да те оплюят пред целия свят не е никак смешно. Но щях да ги нарека фашисти и така да игнорирам мнението им.

Често чета отрицателни рецензии за книги, филми и пиеси, но винаги съм предполагала, че има защо. Не заслужавах подобно нещо. Тази така наречена Алисън Джансън просто не ме бе разбрала.

Джоджо се обади да ме успокои.

— Това е цената на успеха. Тя просто ти завижда. Хващам се на бас, че е написала някакъв мизерен роман, който никой не иска да докосне, затова я е яд на теб, че са те публикували.

— Правят ли такива неща? — винаги бях считала критиците за благородни, безпристрастни същества, които не взимат страна и са над човешките слабости.

— Разбира се. Постоянно.

После се обади Отали от отдела за връзки с обществеността.

— Утре ще завиват в него рибата и пържените картофи — утеши ме тя.

— Благодаря — затворих телефона и започнах силно да треперя. Май ме хващаше грип. А може би — не. На всичко реагирам и физически, чувствах се, сякаш се разболявам.

По-късно се обади татко: беше видял рецензията. Един господ знае как. Той чете „Експрес“ и няма време за нещо, което „и с дилаф не би похванал“ — разбирай вестници като „Обзървър“.

Кипеше от яд.

— Марионетка. Не може да говори така за момичето ми. Заслужаваш най-доброто, слънчице. Ще си поговоря с Томас Майлс.

Някога, много отдавна, Томас Майлс бил редактор на някакъв вестник, но дори и аз знам, че това не е „Обзървър“. Ама татко си е такъв.

Струваше ми се, че целият свят ми се смее, беше ме страх да изляза навън, имах чувството, че съм гола.

Посветих прекалено много време да се чудя коя е тази Алисън Джансън и какво съм сторила, за да бъде толкова зла. Дори мислех да се завъртя около „Обзървър“, да я пресрещна и да и поискам обяснение. После си представих как пиша на вестника, за да отпечата и моята страна на историята.

Антон каза, че познавал няколко „момчета“ от Дери, можели да я „обработят“ с железни прътове, и с изненада открих, че не искам въпросните момчета да извършат подобно нещо.

Но тогава в изблик на омраза към себе си, реших, че Алисън Джансън е права и аз съм некадърна глупачка; никога повече нямаше да се опитам да напиша и една дума.

На следната неделя „Индипендънт“ отпечата статия за мен: беше не по-малко безжалостна от тази на „Обзървър“. Отново Отали се обади с утешителни думи:

— Кучето си лае, керванът си върви.

Това не ми донесе голяма утеха. Сега всички щяха да знаят колко отвратителна е книгата ми.

Последва интервю с „Дейли Лидър“; статията беше сравнително добра, като изключим, че твърдяха, че Антон е готвач и че не съм предлагала бисквити. Умирах от срам заради историята с бисквитите, но не колкото татко, който се гордееше с щедростта си.