Читать «Пожар на фара пред Сен» онлайн - страница 2

През тази година — 1867-а — само седем пъти можаха да се приближат до Арман. Всичко на всичко осем часа работа: петнайсет пробити дупки! Следващата година — малък прогрес — осемнайсет часа работа. Скобите са зазидани в скалата. Ръководителят на строежа придружава работниците до Арман. Пренебрегвайки риска, той винаги слиза пръв.

От 1869 година работата започва значително да се подобрява. И през месец юни скалистото плато е покрито със зидария, дебела 30 сантиметра. Но да се задържиш в продължение на час и четирийсет и пет минути на скалата, все още се смята за нещо необикновено.

Как се работи там? По най простия начин на света: върху самата скала се забърква по малко цимент „Паске“ и се запълват неравностите. Шестима мъже приготвят хоросана за двамата зидари. Параходът „Арморик“ стои на 50 или 100 метра от скалата в зависимост от времето. Но това разстояние, което ще се стори нищожно на непосветените, е извънредно опасно за преодоляване.

Идва войната на 1870 година, повлякла след себе си безредие и смут. А после лека-полека Франция се връща към живот… През работния сезон на 1871 година само осем пъти са успели да пристанат до скалата.

След 1872 година се работи вече по-системно, но тогава пък строителите трябва да се съобразяват с капризите на морето. Така следващата година само шест пъти се е стъпило на скалата, докато предишните години, от 1868 насам, бяха дали възможност на тези смели хора да атакуват Арман поне тринайсет пъти.

Още осем години работа. И най на края, през 1881 година, фарът е открит.

Но вместо да ликуват, конструкторите сякаш са изплашени от победата си. Още дълги години страхът, че някой ден кулата на Арман ще бъде отнесена от морето, буквално ще ги преследва. Безпокои ги най-много силно намаленият й диаметър в сравнение с височината й: само 7,20 метра срещу 34,50 м.

Чак през 1879 година съоръжението е могло да се смята за наистина завършено, сиреч — вече извън всякаква опасност.

Без съмнение с тези укрепителни работи Арман беше избягнал съдбата на фаровете на Едистоун и Минот, на Лодж (САЩ), които бяха отнесени от морето заедно с хората.

През декември 1923 година трима души се намираха въз високата кула на фара Арман: Франсоа Льо Пап, Анри Лусуарн и Ерве Мену. Вече двайсет и шест дни бурята ги държеше в плен и поради липса на прясна храна трябваше да наченат резервните сухари. При последното продоволствие хлебчетата се бяха намокрили с морска вода и бе станало това, което става в подобни случаи — хлябът бе плесенясал и се бе наложило да го изхвърлят през борда.

Като връх на всички беди, от няколко дни пазачът Льо Пап беше заболял. Интоксикация, предизвикана от живачните изпарения, ще каже по-късно лекарят. Но бедното момче, бивш морски пехотинец от Дикомуд, страдаше от жестока рана, която му бе струвала ампутацията на единия крак. Защото по онова време службата фаропазач се даваше само на мъже с тежка инвалидност. Треската тъй се бе засилила, че Лусуарн и Мену вече бяха решили да вдигнат черния флаг, а знае се какво означава този злокобен флаг на езика на фаровете: SOS… SOS…