Читать «Свещеният крал» онлайн - страница 3

Вдигна очи. Улкра го гледаше все така… незаинтересовано?

— Тези животни не се въдят в нашите гори. Откъде се е взело?

Улкра се окашля.

— Принцът го купи от едни дартакийски търговци. Намислил беше да направи менажерия тук, в замъка. Или пък да го обучи за лов. Така каза.

— И кога беше това?

— Преди три-четири седмици. Малко преди да се отбие нейно височество сестра му.

Ингрей опипа червената корда и вдигна вежди. После кимна към мъртвото животно.

— И как е станало това?

— Намерихме го да виси от една греда в спалнята на принца. Когато… такова, когато влязохме.

Ингрей започваше да се досеща защо още не са повикали някой свещен от Храма, за да се погрижи за погребалните ритуали. Боята, червената корда, дъбовата греда говореха за жертвоприношение, а не просто за убито животно, бяха знак, че някой си е опитвал късмета със старите ереси, забранените горски магии. Беше ли знаел за това печатникът, когато го бе изпратил тук? И да бе знаел, нищо не беше казал.

— Кой го е обесил?

С облекчението да кажеш истина, която не може да ти навреди, Улкра изсумтя:

— Не видях. Не мога да кажа. Беше си живо, лежеше си, вързано в ъгъла, когато въведохме момичето. Никой от нас нито чу, нито видя нещо след това. Докато не чухме писъците.

— Чии писъци?

— Ами… такова, на момичето.

— И какво викаше тя? Или бяха… — Ингрей млъкна навреме, преди да е казал „просто писъци“. Подозираше, че Улкра с радост би се възползвал от подобна вратичка. — Какви точно бяха думите й?

— Викаше за помощ.

Ингрей се изправи, обърна гръб на красивото мъртво животно и стовари цялата тежест на мълчаливия си поглед върху иконома. После попита:

— И вие направихте… какво?

Улкра извърна очи.

— Беше ни наредено да не притесняваме почивката на принца.

— Кои чухте виковете? Ти и…?

— Двама от гвардейците на принца. Беше им наредено да чакат на разположение.

— Трима силни мъже, заклели се да защитават принца. Къде точно бяхте — всеки от вас?

Лицето на Улкра все едно беше изсечено от скала.

— В коридора. Близо до вратата.

— Трима мъже в коридора, на няма и десет стъпки от убийството, и не са направили нищо.

— Не посмяхме, милорд. Защото той не извика. Пък и… такова, писъците спряха. Ние решихме, че, хм, момичето е склонило. Когато я доведохме, не изглеждаше да има нещо против.

„Нямала е против? Или е нямала избор?“

— А и не беше някое моме от прислугата. Беше придворна на сестрата на принца, девойка с потекло и зестра. Поверена на служба при сестрата на принца не от друг, а от самия кин Язовбряг. Принцеса Фара лично я отстъпи на брат си, милорд, когато той я помоли.

„Притисна“, гласеше мълвата, която беше дочул Ингрей.

— Което я прави част от свитата на този дом. Нали така?

Улкра запристъпва от крак на крак.

— Дори и последното конярче заслужава по-добра защита от господарите си.

— Всеки господар, ако е подпийнал, може да удари слуга и да не прецени добре силата на удара си. — троснато рече Улкра.

Ако питаха Ингрей, думите на иконома прозвучаха репетирано. Колко ли нощи бе повтарял това извинение през последните шест месеца?