Читать «Бракониери» онлайн - страница 2

Жената на Тома забрави за гостите, с ръка на устата слушаше, без да си поеме дъх.

— Стар ловджия съм, такова нещо не беше ми се случвало. Сръндакът отметна глава, завъртя рога — питаш ли ме, — изхриптя и аз видях струята, която стигна до мене: беше кървава.

Другоселецът намигна — добре я подкара, искаше да каже.

— Огледах се за тия, дето гръмнаха. Сръндакът не ме видя и препусна по стръмното. Да стрелям, се сетих късно, пък нещо ми казваше да не се издавам, тази бойна пушка мирише на началство. По-добре беше да видя докъде ще стигне работата. И тръгнах отдалеко по кървавата диря. Вървях, вървях и не мислех за Катуница. От тоя по-голям лов де? Това едно, а другото ме бодеше, караше ме да спра, да размисля трезво и да се махна. И тия, дето удариха сръндака, нямаше да се откажат. По това време дивечът е забранен, за един такъв сръндак дават седем години, ни повече, ни по-малко.

— Седем години ли? — замисли се полковникът.

— Седем — повтори другоселецът.

— Чакайте! — спря ги кръстникът.

— Хайде сега: върви в устата на вълка или бъди умен, Тома, и се връщай.

Полковникът се сепна, и той не се спираше в лудостта си по оная жена в долния край на селото. Службата го запиля по пътищата, за женитби ли бяха неговите времена? А после като щури се гонеха. Сърцето му се сви, но си каза, че е късно: на тия години кръвта се утаява — остава хубавото, лошото се мъчим да забравим. Но факт е, че и неговото бе бракониерство, с всички рискове пушката да гръмне срещу му.

— Мина време, никой не се обади — не спираше Тома. — Гората дремеше под снега, светеше навсякъде и само аз като бръмбар пълзях все по кръвта, вече убеден, че ония са забравили за раненото животно. (Полковникът си науми, че сърнешкото в наденицата е от тоя лов на Тома.) Гледай сега какво става: на равното, вече разгорещен и бесен от кръвта по бялото, аз ги видях. Бяха трима: единият в кожени дрехи, държеше бойна пушка, другият беше потурлия, значи, човек от планината, третият носеше ватенка и шапка с ушанки.

Неочаквано полковникът се вдигна от мястото си. Без да каже дума, без да погледне, прекоси стаята и излезе навън. Селото се готвеше за сън. Чуваше се звънтенето на чанове и хлопки и някъде в тъмнината към долната махала блеенето на коза. Още по-далече от хълма идеше свирнята на кавал и думкането на тежък хлопатар като църковна камбана. Стадата, помисли си полковникът: кооперативните стада са това. И нещо трепна, нещо забравено — близко и познато, което бе стояло до този миг дълбоко в душата му, сега никнеше с болка. С болка ли? За отминалото време, за детството, минало в трънаците подир стадата на по-имотния стрико, или за ония дни на лятото, когато възсядаше натовареното с гюмове магаре и препускаше от кошарата до мандрата, докато е още топло млякото, докато слънцето се радва на гората и още не е нагорещило пътя и остриганата му главица с щръкналите и зачервени уши, същински доматчета.