Читать «Бракониери» онлайн - страница 5

И другоселецът въздъхна подир него.

— Издебнах и го треснах по ръката. Ножът блесна настрана, извика. Другите в лещака вдигнаха пушките, но така не можеха да стрелят — можеше и своя да ударят.

Чуваше гласа на Тома и всичко му се струваше като сън, Прозорецът се блъсна, но другоселецът опъна ръката си и го притвори. Поиска отново да се измъкне навън, да потъне в тъмнината — хлад извираше оттам, а тука беше топло и тези хора се задъхваха, без да го усещат.

— „Нека да се разберем — уговаряше Тома бракониерите още, — колкото е ваша планината, толкова и моя.“

— Хубаво си го казал — рече другоселецът и кръстникът лошо щеше да се скара.

А полковникът вече се потеше и не знаеше да хвърли ли куртката, малко ли се излага и той — само да го пипнеха. Най-малко — разжалването. А мъжът й, роднините — можеха да го разкъсат. Но ослепен се мъкнеше и не я оставяше да си върви по цели нощи. Какво не мина през главата му, учудваше се. Какво не видя от света, а не се отлепяше от нея и това е.

Докато жена му беше млада, броеше всичките му дни. Оставяше я месеци сама с децата или я местеше в различни градове и къщи. И всичко идваше от само себе си — звезда подир звезда и млад полковник: умен, изпълнителен — чакаше го само хубаво и слава. Но беше ли свободен — бягаше насам, към махалата, обикаляше до късно — кога за нощ, за часове или само да мине под прозореца, както в първите години, преди да стъпи в казармата, преди пагона и женитбата.

— Не ме беше страх от него — чу до себе си признанието на Тома, — страх ме беше от очите.

А с полковника какво беше — нито страх, нито надежда.

— „Остави ме“, рекох. А той: „що съм го ударил.“

— „Искаш да ме надупчиш в тая пустош и да си мълча ли?“

Дотича с кожените дрехи, заповяда ми да тръгна, а на потурлията рече да тръгне подир другия. Ето че ме караха, пушката ми не взеха, но ме караха пред себе си и аз знаех, че някъде ще ме наместят. „Откъде си?“ — попита деликатно коженият…

„Няма да ви кажа, си рекох, тя отърваване няма, ами поне да се държа.“

— „Какво да те правим сега?“

— „Пуснете ме да си вървя. И за мене има, и за вас — планина голяма.“

— „А защо не кажеш откъде си? Планината знаем, че е наша.“

— „А вас питам ли ви откъде сте?“

Тъй се влачихме до обяд.

— „А бе какъв човек си ти?“ — пак ме навива коженият.

— „Като вас съм, рекох, човек и разбойник.“

— „За разбойник, виждаме го, ама другото?“

— И какво, какво нататък — не издържа другоселецът и подскочи.

— Тихо бе, човек, тихо.

— Затъкнат между храстики, стигнахме сръндака — коженият и мълчаливият с ватенката, сигурно бе шофьорът, взеха главата с рогата, а на нашия човек дадоха другото. Радваха се. И си казах: „Тома, хайде да офейкаш.“