Читать «Българи от старо време ((За памет на Братя Миладинови и на Н. Герова))» онлайн - страница 57

VII. И у ония хора, които са порасли в робство, понякога се появлява енергия

Свършвал се вече маят. Тъмната вечер се приближала към земята, а най-благодатна, най-отрадна и най-приспиваюша тишина царствувала на небето и на земята. Последните лучи на заходящето слънце догаряли на запад и още ярко освещали возточната страна; върховете на планините, върховете на горите, керемидените покриви на ония къщя, които са изградени по полите на планината, и керемиденият покрив на черковата били покрити с огнени пелени, а облаците, които се показали на небето, горели като ад. Там в доловете, над ливадите и над блатистите места, захванала да се спуща прозрачна мъгла; цели стада крави, биволи, овце и кози се връщали вече от полето, мукали, блеяли по дворовете и очаквали кърмило. Пилетата свършили своите песни и предоставили това занятие на славея и на момичето: славеят в някоя си градинка на сливата захванал да чурулика своята песен със затворени очи: а момиченцето пяло на хоро и викало весело с кърпата си своите другарки да заповядат да скачат. Из градините, из шумака и от реката захванала да вее прохлада, закъснялата пчелица брънчала и все още работила над полското цветице; сърченият гущер бързал и кършил се към своята дупчица като крехко момиченце, което бяга от майка си, за да го не попоще, и приготовлял се да си почине на своето легловище. Стадо щъркели оставило вече блатото и речните брегове и полетяло към небесната висота; гласът на белоглавия орел дохождал до човеческите уши и причинявал тъга; а керкенезите се вили над дворовете и със своя жедни и грабливи поглед следили след кокошките, които с крякане и кудкудякане повели своите пиленца и скрили се в кочека. На синьото небе, там, дето още не успели да го покрият облаци, захванали да се показват звезди…

Пред къщата на дяда Либена, на стола, седели два юнака — Павлин и неговият другарин Благоя — и разговаряли се за нещо си твърде горещо; тях не възхищала и не занимала чудната природа, която ги окружавала, тия нямали с нея нищо общо. Любов към природата, към пролетта, към цветята и пр. чувствува всеки; но тия биват хубави и миризливи само тогава, когато и човекът е спокоен, когато той обича, когато има приятели и когато се надее да добие щастие; а когато животът е отровен с щото и да е и когато е тежко на сърцето, то човек гледа равнодушно около себе си, а понякогаж той гледа и с ненавист на всичко, щото е добро и приятно.

— Ти пита ли сестра си в кое време ще да излезе Лила в градината! — попитал Павлин.

— Питах я — отговорил Благоя, — тя се видяла с Лила тая заран. „Щеш ли да излезеш, Лило, нощеска в градината, за да се повидиш с Павлина?“ — попитала сестра ми. „Аз се боя от баща си“ — казала тя. „Ако е така, то да се откажеш и от Павлина за всякога.“ „Ще да изляза, ще да изляза — извикала тя — и щото бъде, нека бъде! Аз за него съм готова да се удавя, без него аз не желая да живея, не ща…“

— А в кое време ще да излезе? — попитал Павлин.