Читать «Българи от старо време ((За памет на Братя Миладинови и на Н. Герова))» онлайн - страница 46

— Що, мой синко? Какво ми носиш? — попитал хаджи Генчо.

— Мене ме прати тато да ви донеса някои дарове — отговорил Павлин.

— А за кого са тия дарове?

— За вашата къща.

— Аз зная вече, че тия дарове не са за мене, ами са за моето момиче. Почакай малко да повикам Лила, за да се поразговориш с нея — и хаджи Генчо излязъл, но скоро се върнал назад и довел дъщеря си за ръка.

— На ти един безценеи камък — казал той, — когото съм аз вардил като гледача на окото си, варди го и ти мой синко!

После това той хванал ръката на Павлина, подал му малката и гиздава Лилина ръчица и захванал да плаче. Не трябва да ви разказвам, че хаджи Генчо плакал с чужди сълзи — обичая ради!

Старците излезли из стаята и оставили младоженците сами, тия им дали воля да си поговорят между себе си, да се позапознаят и да открият един другиму душите си. Когато старците изчезли, то Павлин и Лила дълго време седели, гледали надолу и мълчали: Павлин час по час погледвал на своята бъдеща другарка с упоение, а Лила воздишала и кършела пръстите си. Най-после Павлин с голямо волнение и с разтреперано сърце рекъл:

— Какво искаш да ти купя за годежа, Лило? Копринена ли кутния за фустан, или чоха за кожух?

— Каквото ти искаш, това и да купиш — казала тя.

— А що, Лило, драго ли ти е, че ще да бъдеш моя невеста? Обичаш ли ме, или не?… Драг ли съм ти?

— Много, Павлине, много, аз съм дотолкова радостна, щото, чини ми се, от радост ще да полудея. Аз, да ти кажа право, съм по-щастлива от всичкия свят.

— Е, ако е тъй, то е добро, Лило! Аз тебе, Лило, ще да те обичам твърде много, като очите си; аз ще да те вардя; аз ще да те милвам; аз ще да те къткам като злато… Ех, дано настанеше и сватбата ни по-скоро!…

Влязъл хаджи Генчо и разговорът се прекратил. Като поседял около половин час, Павлин се върнал дома си и скачал от радост.

* * *

В неделя, после всичкото това, щото казах по-горе, из къщата на дяда Либена излезли троица цигани цигулари с бели чалми, с алени пояси и със сини контоши; а всичкото това се отличало твърде красиво от мургите и виразителните цигански лица. Тия свирели с цигулките си и пели такава една турска песен, която била връстница на султан Амурат I и която била пеяна още тогава, когато бил вземен Цариград; а нашите коприщенци я слушали и тълкували премъдро между себе си, че тая песен уж била изпроводена от Бонапарта из Париж като дар на турския султан преди два месеца.