Читать «Българи от старо време ((За памет на Братя Миладинови и на Н. Герова))» онлайн - страница 18

Любен Каравелов

Дядо Либен налива с вино пет-шест пукала, а после се връща назад, сяда на своето място, гледа на хаджи Генча някак си лукаво и с усмивка говори:

— Почакай, хаджи, да видиме с какъв език щеш да ми заговориш, когато си посръбнеш от моето винце! Аз отсега вече мога да ти кажа, че ти изведнъж ще да измениш своя ум за моите стари вина. Аз зная, че ти ще да ми кажеш правичко — пил ли си, или не си пил такова винце, каквото е моето… А що, хаджи, аз мисля, че не би било лошаво, ако ние с тебе, знаеш, пинеме сега по малко ракийка и да похапнем по нещо до обед? Аз мисля, че е добро нещо, когато човек умори червека малко по-рано. От коя ракия искаш да пинеш, хаджи? Садефлиена ли, гръцка ли, или българска? Обичаш ли ракия, която е киснала в дренки?…Кажи ми, от коя искаш? Ти си ми един от ония гости, които са мили на всеки стопанин.

— Аз обичам ракия с медец — казва почти всякога хаджи Генчо и замислюва се.

— А аз обичам греяна ракия само зиме — казва дядо Либен.

— А аз я обичам всякога — казва хаджи Генчо.

Дядо Либен повиква своята най-млада снаха и шепне и на ухото:

— Иди, булка, и налейте едно шишенце от най-хубавата ракия. Налейте в едно джезвенце ракия, размесете я с медец, ала медецът да е, знаеш, повечко, па я сварете на огъня така, знаеш, мъничко я поогрейте… Кажи там на майка си да извади и една зелка, да я посипе с червен пиперец, ала, знаеш, да не е много пиперът… Я донесете и малко смокини, и сухо гроздице! Опечете там и малко ягнешки джигерец и нарежете малко луканчица, ала, знаеш, да я нарежете тъничко… Вижте там, има ли още нещо за мезенце — донесете щото има. Ние, знаеш, трябва да гостиме хаджи Генча като викан гостенин, защото чичо ти хаджи е за мене скъпоценен човек. Знаеш ли, булка, че хаджията е учен човек! Знаеш ли ти, че той има хубавичко момиченце? Сещаш ли се?

Когато дядо Либен даде още десетина подобни приказания, то той се връща назад и сяда пак на мястото си, а в това също време той си пее от радост с носа полекичка:

Синьото цвете цъфтеше, малка го мома береше, та го на китки виеше, всекиму китка даваше, мене си китка не даде!

А хаджи Генчо захваща пак да хвали дяда Либена, защото той твърде добре знае, че всяка похвала ще да донесе на кьошка ново ядене или нов пукал със старо вино.

— Добър кон имаш ти, байо Либене! — казва хаджи Генчо. — Снощи те аз видях, когато ти отиваше в черкова, и загледах се на твоето конченце. Ако искаш да ти кажа право, то аз ще да ти кажа, че твоят кон не е кон, а змей шестокрили… Аз зная, че ти не си скъпо заплатил за него. А как пърха тоя змей, как се перчи тая хала-халетина, като мисир се перчи; а подскача като Шарка — като коня на Кралевича Марка! Добър кон! Хат ли е, байо Либене?

— Хат е, хаджи! Ех, хаджи, хаджи, мурафетът не е да купиш добър кон, а да го купиш евтино — отговаря дядо Либен с голямо възхищение. — Аз се радвам не когато купя добър кон, но когато заплатя малко, а купя добро нещо. Аз, хаджи, съм голям бинеджия и разбирам на конските работи. Когато дохождаха московците, то аз си купих от тях една катана за триста гроша заедно със седлото, а продадох я за хилядо, и то без седло… Седлото се намира и досега в пруста.