Читать «Българи от старо време ((За памет на Братя Миладинови и на Н. Герова))» онлайн - страница 11

В хаджи Генчовото училище се учат около двесте деца и в къщата на тоя многоучен учител почти нищо се не е работило без това, щото децата да не приложат към общите дела и своите отделни сили и да не станат верноподаници на хаджи Генчовата монархия. И ето с помощта на тая деятелна сила и с могъщественото братско участие хаджи Генчовите пиленца твърде скоро стават петли и кокошки. С една дума, всекиму и на всичко било добре, мило и утешително, т.е. и на учениците било весело, и хаджи Генчу — полезно, и на пиленцата — сито. Хаджи Генчо се радвал, че пиленцата растат, и мислил си, че тия пилета не произвождат на учениците му никаква тежест, а децата, които на драго сърце платили данока си, в най-малкото дело се приготовляли за големи и славни подвиги: тия от малки се приучвали да обичат пилетата и мисирчетата, а после тая любов преминувала и в по-големите неща — тия се научавали да обичат ближните си, да обичат и сами себе си. Аз мисля, че само самолюбивите хора биват полезни и за другиго! Благодариме ти, стари хаджи Генчо, за твоите пилета и мисирчета!…

Децата с радост хранят пилетата и с голямо удоволствие забележват, че храненичетата растат и гоят се; но една заран най-хубавото, най-тлъстото и най-голямото пиле се изгубва — чегато е в земята потънало. Момченцето търси своето пиленце, своето скъпоценно хранениче, за да го нахрани, да го помилва, да го погледа, но всичките му мъки и старания остават напразни, защото това хранениче в това също време, както се види, се вари в черното котле с червеното превезло, а хаджи Генчо, като някой ахчия по турските конаци, с лъжицата в ръка ходи около котлето и кряска на баба Хаджийка:

— Притури малко лучец, притури малко масълце… И червен пиперец би трябвало още малко — мъ-ъ-ничко! Отваряй си зъркелите, защото огънят е голям и лукът може да прегори… Не туряй много дърва, Хаджийке, по-добре е, когато гозбата се вари полекичка… Оризът за чорбата трябва да се очисти добре! Помниш ли, че лани щях да си изкъртя един зъб от тоя проклет ориз? А кой е мислил, че и в сармата има камъни?

Момченцето отивало с плач при хаджи Генча и говорило му:

— Дядо Хаджия, знаеш ли каква премежда ми е минала през главата? Знаеш ли ти, че няма моето пиленце?… Никола казва, че един орел се въртял вчера над къщата ви… Той трябва да го е погълнал, проклетникът! Камъни да яде, да го отрови!

Хаджи Генчо оставя лъжицата, хваща ученика си за ръка, влече го в училището и като се прокашля по-напред два-три пъти, захваща да говори:

— Слушайте, деца! Вие отдавна вече знаете, че черната наша кокошчица беше излупила твърде хубави пиленца — едни из тях бяха герести, а други гащати — и аз, като човек с добро сърце и с милостива душа, ви харизах на всинца ви по едно пиленце; но харизах ви ги, за да имате и вие добри сърца и милостиви души; дето ще да се каже, харизах ви ги да ги храните добре, да ги обичате като свои братия и сестри и да ги вардите от орлите и от керкенезите, но аз се излъгах — вие ме излъгахте и подиграхте се със старостта ми. Тия дни гледам, че бялото пиле с черното крило, което имаше в опашката си две черни пера, захваща да мършавее и да се замислюва нещо си. „От какво ще да бъде това? — помислих. — Да не го е хванала пипката? Да не го е хванала гърлицата и то более, без да може да каже де го боли? Хванах го и гледам — няма нищо. Побарах му гушицата — празна!… А, а, а! Така твоите ученици хранят пилетата ти! — си помислих. — А ти, глупави старчо, хаджи Генчо, още ги харизваш на такива нехранимайковци!…“ И така аз вземах и заклах пиленцето. А и що можех аз да направя? Не искате ли вие да го оставя да пукне отглади! От бога би било грехота, а от хората би било срамота. Ала дядо ви хаджия е добър и правдолюбив човек и затова аз трябва да ви кажа, че и той е малко кривичек в тая работа. Кой знае, може Пейо да не е имал вчера много хляб, може майка му вчера да не е месила, а може и да е заборавил да нахрани храненичето си! Ето защо аз съм намислил да изправя погрешката си и да утеша Пея, колкото ми позволяват силите. Нека Пейо да не плаче и да не жали, че съм му заклал пиленцето, защото аз ще да му харижа нещо по-добро, аз ще да му харижа жълтата мисирка; дето я купих от циганката за триесет пари и за две кожи; оная мисирка, ако помните, за която се карахме със Стефлека, че ужка циганката я била откраднала от него. И така, за днеска харизвам тая мисирка на Пея, но харизвам му я, ако я той храни като поп.