Читать «Съкровищата на Дяволската планина» онлайн - страница 91

Обаче когато тръгнахме на лов, оказа се, че няма кой да пази чантите. Предния ден ги пазих аз, но за днес никой не желаеше да се лиши от удоволствието да отиде на едър лов.

Всички като че ли бяха се наговорили, спряха мълчаливо погледа си на мен и очакваха отговор на незададения въпрос. Но този път и аз исках да опитам късмета си и да убия ягуар.

— Предполагам, че елементарната справедливост ви задължава един от вас да остане. Какво сте ме загледали, като че ли очаквате да посоча един от вас. Например Иван Горилата може да се натопи във вира и да ни дочака, докато се завърнем. Няма да рискува ягуарът да го одраска по лицето.

— Намеренията ти са благородни, но аз още не съм загубил вкуса към лова — разсърди се Иван Горилата и ме изгледа така, като че ли ме виждаше за първи път. Той мислеше с какво да се оправдае и насочи към Игор стрелите си:

— Игор, ти си славен човек, обичаш да се цамбуркаш в такава бистра вода. Па и кой знае колко ще ни кара да го гоним, пустият му ягуар. Остани да си починеш и да пазиш чантите!

Мартин Ларсензвей напълни с патрони пълнителите и каза:

— Решете кой ще остане! Ето аз си оставям чантата. Ще ме настигнете.

Намирах се между изкушението за лова и да седна и си допълня дневника. Виждах, че и двамата се готвят да избягат и да ме оставят аз да пазя чантите. Седнах, без да им говоря, отворих си чантата и извадих дневника. В същия миг и двамата изчезнаха.

Опитът ме беше научил да познавам какво мислят моите другари по интонацията на говора, по маниерите. Чувството на привързаност и обич един към друг беше по-силно от всичко друго. И аз, усмихнат в себе си, веднага простих на другарите си детинското им упорство и хитрина. Общите опасности отдавна ни бяха сплотили тясно. Никога между нас не се появи опасно търкане, както това ставаше между двамата — Пърси Норман и Алън Ландис.

На запад слънчевият диск очерта с меките си лъчи върховете на Андите. Рязката промяна на въздуха ме освободи от непоносимата жега. Часът минаваше пет. Настъпваше смрачаването. Нарамих четирите чанти и слезнах при чувалите за спане. Пърси Норман и Алън Ландис се учудиха, като ме видяха, че нося четири чанти.

— Къде са другите? — попита Пърси Норман.

— Отидоха да убият някой ягуар и да му вземат кожата за цървули.

И двамата желаеха да узнаят повече, но търсеха по-деликатен начин. Тактично те попитаха дали другарите ни ще донесат нещо за вечеря. Алън Ландис си разроши косата и тъжно добави:

— Днес гладувахме почти през целия ден. Снощните диви пуйки се бяха вмирисали. Ядохме само малко плодове.

Кайманите се опитаха да ни приближат. Едвам се отървахме от маймуните.

С това те искаха да прикрият истината, че са ровили цял ден в рекичката. Обаче издаваха ги купчинките изваден пясък. Всъщност нашето отсъствие ги беше загрижило и сега, успокоени, че не сме заминали без тях, те се мъчеха да откопчат нещо от мен.

— Мартин Ларсензвей обеща, че ще донесат и антилопи. Поръча да приготвим огъня. Не се отчайвайте. И те са гладни като нас.