Читать «Съкровищата на Дяволската планина» онлайн - страница 90

Съществуваше теория, с която до известна степен можеше да се обясни генезата и парагенезата на смарагдите: те са се образували във варовика след ерупцията на риолита.

Минахме на другия бряг на рекичката. В едни келяви шубраци, изникнали в пукнатина, ни пресрещнаха два гущера игуана. Убихме ги и ги дадохме на парзнеите да се забавляват. Такива шубраци имаше много и слънцето ги напичаше. Под всеки шубрак трябваше да махаме с мачетите, за да не бъдем изненадани от някоя змия. Едно беше сигурно: че змиите ще бъдат отровни. Водна змия в рекичка не може да вирее, защото паранеите ще я унищожат.

Тръгнахме по брега. Варовикът беше повдигнат И натрошен, кръстосан от риолитови прожилки. Вследствие натрошаването на много места варовикът беше ероидиран доста дълбоко и разкриваше по-долните си наслаги, които лежаха върху риолита. Много парчета от тоя по-ниско лежащ варовик бяха разпукани и в някои от тях намерихме малки и по-големи смарагди и берил. Необезпокоявани от змиите, ние можехме да прегледаме цялото пространство до вира.

Събирахме нови мостри от варовика със скъпоценни кристали и тръгнахме по обратния път.

Жегата и жаждата ставаха непоносими. Напечените варовици излъчваха топлина, която пареше. Просто тичахме, за да избегнем топлината. Там, по-долу, зад другия бряг на рекичката започваше свежата прохлада между палмите, храстите и благото. Имаше нещо странно в тая топлина, което извикваше страшна умора, леност и замаяност. Водата в рекичката се движеше така бавно, флегматично, каго че ли съвсем не течеше. Никакво изпарение не освежаваше въздуха.

В низината ни облъхна приятната прохлада на сенките. Спуснахме се до блатото и тръгнахме на юг, където намерихме алигаторски круши, банани и нарове. Киселият и сладникаво-стипчив вкус на наровете мина с приятна хладина по обложения ни език и ни възвърна самообладанието. Намерихме удобна сянка и налягахме да споделим впечатленията си.

На брега спяха кайманите и алигаторите, пръснати по наноса. Беше часът на най-голямата горещина. Мръсна пот се лепеше по телата ни.

— Да убием някоя и друга птица за обед. Аз ще донеса плодове от хлябно дърво — предложи Иван Горилата. — След това да отидем да се изкъпем във вира, в него няма паранеи. Към четири часа ще се върнем при блатото да приготвим храна за вечеря и за из пътя. Тук наблизо няма антилопи.

— Нам ни са необходими цървули — каза Мартин Ларсензвей. — Приемам да се изкъпем, но трябва да се снабдим и с прясна кожа.

— Имаме цели четири часа да отидем от другата страна на блатото. Може да убием и някой ягуар. Неговата кожа е по-удобна за цървули. Сега той лежи в бърлогата си с изплезен език и мъчно можем да го открием в гъсталака.

— Най-напред да се окъпем и там ще си поговорим — каза Игор Незнакомов. — Ще оставим някой да пази чантите, а останалите ще отидем да намерим кожа.