Читать «Съкровищата на Дяволската планина» онлайн - страница 77

За да се спасим от острите скали, тръгнахме по брега на реката Корао. По него нямаше вече скали. Мартин Ларсензвей поведе колоната и ние трябваше да го гоним. Гладът от четири дни ни съсипваше. Чувствувахме се отпаднали. На места едрият чакъл на наноса ни затрудняваше да вървим бързо. Ближехме няколко нара, които бяхме си разпределили, за да не се напукат устните ни.

Мълчаливо се движехме разкъсано един след друг. Връзката помежду ни се поддържаше от Мартин Ларсензвей, който се обръщаше да види кой е последен, намаляваше крачките си и подвикваше другарски. Червената пустиня беше опустошена от природата, дъждовете и вятъра. Така че, накъдето и да се обърнехме, впечатлението си оставаше едно — мрачна монотонност, която по своята суровост не можеше да се сравни с нищо със зеления ад, където поне имаше свежест. Тук червеният прах се вдигаше на облаци, образуваше непрогледна мъгла и не позволяваше да се вижда нищо. Само река Карао не променяше течението си. Никой никому не беше в състояние да помогне с нищо. Всеки трябваше да разчита преди всичко на себе си и да бъде готов на всичко. Нещастието можеше да дойде всеки момент: някоя прашинка, забита от вятъра в окото, някакво животно, змия, кърлеж, мравка или някое друго насекомо, което хапе до кръв и причинява възпаление. И все пак това, което ни заплашваше в откритото пространство, където бяха нащрек очите, не беше толкова опасно, колкото онова което не се виждаше и лежеше скрито над главите ни, горе на скалите.

Пумата страстно обича да се излежава по скалите. Оттам тя дебне и в подходящия момент скача, когато е късно за каквото и да е. Нейният рекорд на скачане не може да се сравни с никой световен шампион. Надминава я само хвърчащата катеричка, която скача от върха на дърветата. Тя притежава ципести мембрани между предните и задните крака, които се разтварят, когато скача.

Паяци, приели червения цвят на околната среда, с нищо не можеха да се разпознаят в скалата, докато не се размърдат. Тяхната паяжина беше малка и покрита с червен прах. Те не бяха отровни, но нападаха нощем и хапеха непоносимо жестоко.

Гладът разпръсваше обаянието на диамантите, свиваше от болка стомасите ни и намаляваше с непреодолима сила физическото ни съпротивление. Най-много страдаха от глада Пърси Норман и Алън Ландис.

Скрито Игор Незнакомов и Иван Горилата ни подаваха по някое парче кора от касава, дъвчехме ги и поне залъгвахме стомасите си. Пърси и Алън бяха лишени и от това. Гладът довърши това, което психическата депресия беше започнала. Те отпаднаха съвсем, избягваха да ни говорят за каквото и да било, отчуждиха се и станаха недостъпни. Гладът уби у тях всичко човешко.

При една по-голяма почивка наложи се да сменим зелените листа на краката си и да изтърсим пясъка от цървулите. Пърси Норман и Алън Ландис с помощта на Игор Незнакомов използуваха случая, хванаха в един гьол две големи зелени жаби и изядоха на бърза ръка задните им бутчета. Отдавна всички бяхме изгубили всякакво чувство на отвращение, всеки спомен за възпитание или хигиена. А и откровено казано, всички им завидихме за прекрасните бели бутчета на жабите. Какъвто и да е предразсъдък в тая пустиня означаваше смърт. Със завист наблюдавахме как деликатно те отрязваха белите бутчета на жабите, как нежно ги измиха в реката и най-после как сладко ги изядоха.