Читать «Съкровищата на Дяволската планина» онлайн - страница 66

У нас се притъпи всяка чувствителност за конкретното. Абстрактното ни замайваше, виждахме нещата в някаква фантастична облачност с нереални перспективи. Често загубвахме ясна представа за времето, капнали от изтощение, лягахме по гръб върху раниците си и по цели часове със затворени очи се отдавахме на дрямка. А краят на зеления ад не се виждаше. Промени се само цветът на скалите и техният наклон. Увеличи се растителността, но намаляваше нашата издръжливост. Имената на нещата за нас нямаха значение. Гладът и жаждата разрушаваха съпротивителните ни сили.

Нощем чувахме как Пърси Норман високо бълнува, смее се гласно като животно насън. Когато на другата сутрин го питахме защо се смее, той ни обвиняваше, че сме сънували и изглеждаше жалък, покрусен и отчаян.

Това бяха мъчителни моменти. Той почна да се съмнява в себе си. Разстроеното му лице ни плашеше. Унесе се в замисленост, почна да говори несвързано. В подсъзнанието му се трупаха фантастични мисли, които не смееше да сподели с никого.

Непрекъснатото слизане и катерене беше неизбежно. Често се случваше някой да се срине и падне от скалата долу. Силите ни едвам издържаха нечовешката умора. На всичко отгоре преследваше ни и невидимият страх, хвърляше ни ту в раздразнителност, ту в безчувствена унесеност и в глъбината на душевното ни състояние настъпваха опасни колебания. Алън Ландис открито буйствуваше и с мъка успявахме да го удържим от някоя фатална стъпка. Мартин Ларсензвей, Иван Горилата и Игор Незнакомов показаха повече самообладание, преодоляваха упорито препятствията и не се плашеха толкова от призрака на смъртта. Те си подхвърляха закачки, които още повече вбесяваха англичанина и американеца, изгубили безвъзвратно волята и чувството за живот.

След дълго и изнурително спускане най-после забелязахме че Карао се освобождава от теснината на скалите. Безбройните завои и бързеи се свършваха. Водата на реката се връщаше, въртеше се и преобръщаше това, което беше смъкнала от височината. Изкачихме последния превал и пред нас в здрача на настъпващата нощ се откри лицето на червената пустиня. Под нас, в гора от палми и в сянката на мангровите дървета, се разстилаше като оазис голямо езеро. Ние бяхме направили невероятното. Сами бяхме преминали през най-непроходимата част на Дяволската планина, бяхме победили зеления ад. Пред нас предстояха още много и много трудности, опасностите не бяха се свършили. И все пак ние се чувствувахме победители.

Каторжникът от Канена