Читать «Съкровищата на Дяволската планина» онлайн - страница 64

— Ако не беше такава тъмна нощ — проговори Иван Горилата, — бих потърсил ягуара. Той се нещо умълча. Още ли вечеря? Щом се наяде, може да слезе до реката да пие вода. Щом напусне мястото, където оглозга антилопата, чакалите кайоти ще дойдат с хиените да изядат червата. Ягуарът не яде нищо от вътрешността й.

— Проклятие — простена Алън Ландис, — не мога да понасям, ще си легна.

Натрупахме всичките дърва на огъня и го последвахме. Големи езици пламък лизнаха студения въздух. Тайнствените форми на банановите листа обкръжиха брега, осветени от пламъците. В дълбокия мрак реката Карао лазеше и влачеше дървета. Приспивно, невидима, тя привлече вниманието ни, но не задълго. Някой се наведе от леглото си и изплю касавата. В същото време се чу гласът на ягуара, той гонеше чакалите и хиените, а те се бранеха. Хапеше ги, те пищяха, спореха и налитаха на остатъците. Счупи се клон и ги уплаши. С див рев ягуарът избяга. Запъхтени, чакалите и хиените ядяха и ръмжаха. В паузите си поемаха дъх, заекваха и пак почваха да гълтат. Борбата, докато унищожат вътрешностите на жертвата, беше дълга.

Хиляди мисли като паяжина се преплитаха в главата ми и не ми позволяваха да заспя.

Безмълвието на нощта свенливо очакваше изгрева на слънцето. Утринната мъгла се стелеше над реката Карао. Кайманите и алигаторите излязоха на наноса и заплашваха всеки, когото можеха да застигнат. Широките им къси глави се клатеха ритмично с влаченето на огромното им няколкометрово туловище.

Небесният пожар изгони мъглата в низината и разкри безкрайната верига от пресечени червени и морави конуси, пагоди и лабиринта от проходи в пустинята. Нашето настроение се повиши. В далечината се разкриваше величествена панорама, непреодолима по своята широта. Строго казано, там се виждаха само препятствия от скали, които щяха да бъдат твърде сериозно препятствие за алпийските ни способности. Нямаше да бъде така лесно преминаването на десетките километри из тая враждебна пустиня. Но в тая прекрасна утрин нищо не можеше да помрачи радостта ни, че сме се спасили от преследване.

Със здраво привързани на гърбовете ни като раници чували за спане ние, шестимата неразделни, един след друг, бавно, много бавно слизахме и изкачвахме скатовете, придържайки се близо до река Карао. От многото падове водата беше бистра.

Като по каменна стълба с големи стъпала ние напредвахме към низината. До нея по въздушна линия имаше най-малко десет километра. Уморителни коридори в деретата и други препятствия ни разделяха от следващия скат и това ни принуждаваше да заобикаляме стотици метри, докато намерим удобно място за изкачване или слизане. Никой не говореше. Събрахме се, когато слънцето се скри зад далечните Анди. За индианците бяхме забравили. Те останаха зад нас като грозно петно в нашия изтерзан живот. Пред нас все още се изпречваше джунглата, зеленият ад, която хвърляше на вратовете ни въжето на горчивите изпитания.

Нощта прекарахме буквално заровени в шумата, която изнесохме от дола и постлахме в дупките на скалите. Нямаше подходящи дървета, за да си вържем леглата.