Читать «Съкровищата на Дяволската планина» онлайн - страница 61

Алън Ландис стана рано и тръгна по пътеката към блатото. Там го намерихме, че се разхожда и замахва с мачета си по храстите. Малки зелени папагалчета с криви човки се гонеха по храстите и дразнеха Алън Ландис. Големи папагали, тукани, с дълги човки и зелени пера се пощеха на хлебното дърво, на другото дърво две маймуни ядяха банани.

Алън Ландис замахна и удари едно зелено папагалче. Веднага към него се спуснаха туканите с дългите си човки и започнаха да го кълват. Маймуните изпуснаха бананите си и закрещяха. Намесихме се да го отървем. Проклетите животни налитаха от всички страни, та се видяхме в чудо.

В продължение на един час не можехме да се освободим от нападателите. Всички крещяха, скачаха по дърветата и оттам ни нападаха. Утринната мъгла на кълба се разнасяше през златния блясък на изгрева. Слънцето се усилваше и като ореол легна върху низината. Там, в далечината, се очертаваше безкрайната червена пустиня, а между нея и нас лежаха скрити, пресечени от пропасти тераси.

Зеленият ад свършваше някъде по наклона на терасите и ни предаваше на лабиринта от червени конуси, чиято форма ничия човешка фантазия не беше в състояние да измисли.

Мощни ерозии бяха моделирали по меките и по твърдите породи на червените кварцитови пясъчници пагоди с пещери и проходи, неприветливи, представляващи скривалища на орли, хиени и чакали. Подземните води бяха издълбали каверни със страхотни дълбочини и никъде не се виждаше нито един стрък растителност. През далекогледа се виждаха само детайлите на криволичещи проходи, оградени от високи, също терасовидни скали, и никаква друга река освен Карао, която се провираше между пагодите.

По нейния бряг туктаме само се забелязваха ниска растителност и кактуси.

Цялата сутрин се взирахме да открием някъде път, който да извежда вън, зад тая песъчлива скална пустиня. Нищо освен червени, мораво оцветени по върховете скали. На север на много километри панорамата на просторните ерозии беше все същата.

Бяхме ли се спасили с нашето бягство? Ние трябваше да минем оттам и хиените щяха да вървят подир нас като кучета, докато някой падне, за да го разкъсат.

Колко имаше още, докато слезем в тая пустиня, която трябваше да замени зеления ад? Това знаеха само маймуните и ягуарите.

На обед се прибрахме в лагера, за да споделим с Пърси Норман и Игор Незнакомов нашето огорчение, че ни очаква по-страшно слизане от това, което имахме досега.

Приятна хладина полъхваше от близостта на Карао. Искахме поне за няколко часа да не мислим. Приготвихме си по едно голямо бананово листо и се качихме в чувалите да поспим, покрити с това свежо одеяло. Шумът на джунглата, който досега приемахме като нещо естествено и не му обръщахме внимание, неочакз вано стана непоносим — слушахме как тече река Карао, как папагалите се караха, как пищяха маймуните и пукаха от вятъра дърветата. Напразно се заблуждавахме, че в зеления ад може да се спи денем. Цялата тежест на този невъобразимо отчайващ шум бучеше в главите ни. Пърси Норман се въртеше в чувала и пъшкаше. Почна да ругае, че никой не желаел да му помогне, без да каже за какво. Алън Ландис му се закани, че ако не млъкне, и него ще застреля. Започна се караница, която принуди и двамата да излязат от чувалите си, за да се бият. Разтървахме ги и повлякохме Алън Ландис към блатото. Лудостта ги беше обхванала и едва ги спасихме да не се разстрелят помежду си.