Читать «Съкровищата на Дяволската планина» онлайн - страница 58

Без да се наговаряме, тръгнахме след магьосника. Той се навеждаше, оглеждаше следите от смачканата трева и се обръщаше непрестанно към нас. Изведнъж той спря, легна на земята, скокна и почна да тича към реката.

Ние му пресякохме пътя през тревата и стигнахме преди него до мястото, където убихме питона. Магьосникът дотича след нас, видя разораното място, наведе се да вземе от пясъка, но в тоя момент Пърси Норман замахна с мачета си и го свали на земята.

Пърси трепереше, целият изпръскан с кръв. Стояхме безмълвни около останките на магьосника. Имахме още една неприятна задача: да заличим и това убийство. От наколните жилища на индианците долиташе невъобразим шум от побеснели кокошки, вой на кучета, викове на хора. Но не стана нужда да си цапаме ръцете. Докато се чудехме как да постъпим с трупа на магьосника, от реката се измъкнаха два петметрови каймана, които с ръмжене се нахвърлиха върху кървавия куп. Веднага след тях от реката излезнаха още няколко каймана. Започна борба кой да вземе по-голямо парче. Качихме се на брега да гледаме как кайманите грабваха парчетата и бягаха в реката. На пясъка остана само тъмна следа от пролятата кръв. На нея се нахвърлиха черните бръмбари.

— Как надушиха кайманите плячката? — попита Игор Незнакомов.

— Много просто, те имат най-силно развито обоняние за кръвта — отговори Мартин Ларсензвей.

Захвърлил настрана окървавения си мачет, Пърси Норман беше седнал с ръце, увиснали надолу.

На лицето му беше замръзнала разкривена гримаса на отвращение и разкаяние.

Реакцията от убийството настъпваше едва сега. Вероятно в този момент той се мъчеше да се оправдае пред себе си, че е замахнал срещу беззащитния магьосник в момент на неизбежна самозащита.

Най-страшното било, както по-късно той сам си призна, когато пред очите му кайманите се сбили кой по-голямо парче от месото на магьосника да отвлече в реката. Мътните води на река Карао с помощта на кайманите отнесоха последните останки на магьосника. Злите духове не го спасиха.

Тръгнахме обратно с решение да си стегнем багажа и веднага да напуснем селището. По пътеката, образувана от повалената от питона трева, идваше срещу нас маймунката Рики. Тоя път нейното бебе беше на гърба й. Тя вървеше на четири крака и крепеше малкото зверче да не падне. Щом ни видя, Рики се развика така силно, че малкото се уплаши и падна на земята. Преди да повтори истеричния си крясък, Рики получи по главата си удар от мачета на Иван Горилата. Малкото се скри в тревата.

Маймуната е почувствувала убийството на магьосника и идваше да провери. Нейното озлобление срещу нас не можеше да се обясни по друг начин.

Само оня, който не е имал работа с индиански магьосници и техните помощници — змии, маймуни, папагали и други, не познава свръхчувствителното, непознаваемото на тяхната тайна, в което още никоя наука не е надникнала.

В селището заварихме злия дух на магьосника, че обикаля около блатото и призовава останалите зли духове да му помогнат да ни улови. Всички индианци — мъже, жени и деца — ни посрещнаха с викове, като че ли виждаха не хора, а призраци. Те викаха така, както викаше и маймунката Рики.