Читать «Съкровищата на Дяволската планина» онлайн - страница 41

Теснината на Чурун, застрашителна поради плътната растителна стена, едва побираше на наноса толкова много хора и около 20 ламаринени сандъка. Водата на реката със същата бързина клокочеше край нас, плискаше ни, изчезваше в пропастта и отнасяше нашите роптания и въздишки. Ние доброволно се бяхме натикали в това тясно пространство, след като слязохме толкова километри по стръмните стъпала, без да предполагаме, че Чурун има още един водопад.

Връщането назад беше немислимо. Всички виждаха нашата безизходност, но никой никого не можеше да обвинява. И ние като Одисеи се връщахме от един ад, за да попаднем на по-страшен. Бяхме толкова много потресени, че не можехме да разберем всъщност истинския размер на нещастието.

От Пърси и Алън например се излъчваше поразително спокойствие: очевидно претовареното им съзнание не можеше да приеме нищо повече и затова те се задоволяваха единствено да стискат между коленете кожените си чанти. Индианците бяха съвсем пасивни, безусловно подчинени на някаква чужда воля, много по-силна от нашата. Те бяха станали жертва, както и ние, на други, обаче трудно беше по лицата им да се открие какво мислеха. Досега те ни се подчиняваха, без да дават вид, че разбират истинското положение на нещата.

Черните облаци се спуснаха ниско и сякаш ни притиснаха към пропастта, озарявана от светкавиците. Страхотен гръм се разнесе от върха на Дяволската планина и изчезна с тропот в низината. Наоколо се чуваше тътнежът на разразилата се буря. Неизбежният фатален край приближаваше, лишаваше ни от каквато и да е самоувереност, предизвикваше студени тръпки по гърбовете ни. Дори и двамата оптимисти Иван Горилата и Игор Незнакомов се свиха с посърнали от ужас лица.

Мълниите и гръмотевиците се разразяваха, обгаряха въздуха, гримираха лицата ни с бръчки и заглъхваха долу в пропастта, готови всеки миг да ни обгорят с огненото си дихание.

Но това далеч не беше всичко, което трябваше да изживеем в тая дълга страшна нощ. Осветеният от стрелките циферблат на ръчния ми часовник показваше едвам единадесет часа преди полунощ, когато силен тикален трус ни изтръгна от нелегалната ни апатия. Никаква човешка ръка не беше в състояние да спре движението на скалата, на която се намирахме. Тя като че ли се наклоняваше към пропастта. Мракът, наситен с електричество, се оглуши от трясък, последван от ослепителен блясък и подземен гръм. Цялата околност високо над махагоновите дървета се раздели на две — на мораво сияние и черна сянка, в границата на която се бяхме свили ни живи, ни умрели.

Моравата светлина стана жълта. Скалата потръпна. Започна главният трус, който откъсна нашата скала от масива. Миг след това Чурун изчезна. Небето стана мастиленочерно. Чу се продължителен звук, като че ли огромен влак минаваше по железен мост. След това се появи силен вятър, образуван от излизащите подземни газове. Нова светкавица и те се запалиха. В края всичко се свърши със срутване, като че ли изсипваха камъни от високо.