Читать «Харка — синът на вожда» онлайн - страница 75

Лицето на Харка просветна от радост. Четан също се усмихна и измъкна двете стрели. Ловните стрели нямаха куки. Четан върна стрелата на Харка и каза:

— Моят млад брат е улучил добре. Аз оставям за него кожата и рогата на това животно. Нашите стрели са летели заедно като братя. Сега аз съм водач на Ордата на червените пера. Щом аз стана обаче боец и Червен елен, Твърдокаменния Харка Нощното око Убиеца на вълци ще застане начело на Ордата на червените пера. Аз казах, хау!

Матотаупа кимна в знак на съгласие, горд със сина си.

Когато след доста време установиха от кого беше убито всяко животно, мъжете, младежите и по-големите момчета се заеха да одерат дивеча и да го поделят.

Жените изкормиха животните, хвърлиха вътрешностите на настървено обикалящите кучета, увиха в пакети гърбовете и бутовете и отнесоха в бивака дреболиите — мозъци, черни дробове, бели дробове, сърца и шкембета. Там вече посветваха огньовете, грижливо прикрити с изпънати над тях бизонови кожи, които не позволяваха на дима и миризмата да се издигат нагоре. Харка скоро вдъхна апетитния за всеки гладен човек мирис на пържещи се дробове и печен мозък. Не след дълго той и братчето и сестричето му получиха сред пролетните ливади край бистрия поток след дълги седмици и месеци първия обед, от който всеки можеше да се нахрани до насита с най-вкусни лакомства.

Мислите на всички бяха еднакви: нещастните дни бяха отминали, щастието вече ги бе споходило, Великото заклинание действуваше.

С нови сили и радостни същата вечер мъжете, жените и децата се прибраха по шатрите, за да заспят крепък сън.

„Къдрокосия Чернокож! — беше последната мисъл на Харка, преди да заспи. — Може би всичко ще свърши добре и един ден аз ще мога да те видя отново жив и здрав, чужденецо!“

За възможностите на индианците следващите дни на похода не бяха много уморителни. Изминаваха от сутринта до вечерта приблизително по петдесет километра. В тези области реката беше плитка, след като придошлите води от топенето на снеговете се бяха оттекли, и Мечата орда можа спокойно да се прехвърли на южния бряг, щом Съветът на бойците взе такова решение.

Колоната продължи в югозападна посока и една сутрин пред преселниците се откри местността, която трябваше да бъде целта на дългия им преход — полята и горичките, разположени край един от многобройните завои на Конския поток. Това място сякаш беше създадено специално за летен бивак. Коритото на реката беше попритиснато между леки възвишения и по всичко можеше да се съди, че тук водата не пресъхва и през топлите месеци. Полузаградени от извиващата се на север река, тук бяха израснали туфи храсталаци и дори няколко китки стройни дръвчета, а посред горичката беше останала една свободна полянка, достатъчно широка, за да се разположат тук шатрите, които дърветата щяха да предпазват от бурите и погледите на неприятеля. Всички едновременно съзряха предимствата на това място и навлязоха с радостна гълчава в горската полянка. За миг само конете бяха разтоварени, шатрите разпънати, постилките сложени, огнищата приготвени и съдовете и паниците подредени. По нареждане на вожда бе опъната и голямата Съвещателна шатра. Там бойците отнесоха и издълбания дънер с вечно мъждукащия в него свещен огън, който племето всякога носеше със себе си. Мястото, където трябваше да се построи Заклинателската типи, остана свободно. Пред шатрата на вожда бе забучен трофейният кол и за него завързаха най-добрия му ездитен кон. Кучетата вече бяха тръгнали да обходят горичката. Мустангите веднага заскубаха тревата, която тук растеше сравнително сочна.