Читать «Харка — синът на вожда» онлайн - страница 74

Харка все още не стреляше. Майката отчаяно мамеше рожбата си. Далече нагоре край реката се понесе гръмкият всеобщ победен вик за богатия лов.

Момчето върна стрелата обратно в колчана, който носеше преметнат през рамо на една кожена връв. Изправи се и докато антилопата продължаваше да се мъчи да привлече своята рожба, то тръгна бавно по посока на двете животни. Тогава се случи това, което Харка целеше. Изплашено до смърт от непознатото живо същество, младото животно отстъпи най-после на примамките и настояването на майка си и се осмели да навлезе във водата.

С усилващи се тласъци заплуваха двете животни през реката и се изкачиха невредими на оттатъшния бряг. После изчезнаха с бързината на вятъра сред ниските хълмисти възвишения в същата посока, накъдето преди това бе се скрил младият мъжкар с другите две животни. Харка погледа още малко над водата, после се обърна бавно и закрачи обратно нагоре по течението на реката към своите.

Ето че пак нямаше да може да каже, че той сам е убил една антилопа. Нямаше да може да предаде за щавене нито една кожа на антилопа, старите нямаше да го похвалят като ловец и Младите кучета нямаше да му се възхищават. Онова, което можеше да разкаже, беше по-добре да го премълчи. Той самият беше загубил своята майка от страшното мацаваки в ръката на един пани. Ала той спаси рожбата на една антилопа и не отне майката на беззащитното животно. Не беше действувал като Каменното момче, което злоупотребило със силата си. Мечата орда имаше добър лов.

Мислено Харка беше доволен от изживяването, което щеше да запази само за себе си.

Слушаше с непомрачено доволство повтарящите се победни викове на ловците и гледаше оживеното тъкане напред-назад на мъжете, жените и децата. Жените бяха приготвили вече впрегатните коне, зад които стояха плазовете, за да докарат плячката, момичетата товареха върху конете кожени завивки и върви от бизонови черва, за да овържат на пакети месото на самото място. Кучетата бяха приятно възбудени, защото познаваха всички тези приготовления и знаеха, че скоро щяха да се наситят от дивечовите отпадъци.

Харка се присъедини към баща си, който не го върна, и тръгна с коня си редом с малката група бойци и младежи, предвождани от Матотаупа, към далечното място на лова. Спираха край всяко животно и по стрелата или по стрелите, които стърчаха забити в тялото на животното, установяваха кой го беше убил. Тъй като всеки боец изрязваше и боядисваше различно перата си, чрез украсата на краищата на стрелите можеше лесно да се разбере кой е бил ловецът. Антилопите, повалени при първата обща стрелба, неподозираши опасността, лежаха близо една до друга. Тук всеки ловец бе се целил спокойно и всеки бе улучил смъртоносно някое животно още с първата стрела. Ала след това, когато дивечът трябваше да се преследва, вече можеше да се съди по убитите животни за различната сръчност при лова и бързината на ловеца или на коня му. Матотаупа беше успял да убие още три животни, всички с мигновено действуваща смъртоносна стрела и това беше най-големият успех на отделен ловец този ден. Когато групата се приближи до антилопата, по която Харка и Четан бяха стреляли едновременно заедно с другите две момчета, Харка бе обладан, от такава силна възбуда, че почти не смееше да погледне натам. Накрая той укори сам себе си и хвърли изпитателен поглед към убитото животно, край което в този миг спряха ездачите. Четири стрели стърчаха от тялото на антилопата, една в бедрото — не беше стрелата на Харка, една в гърба — не, това също не беше стрелата на Харка, а третата и четвъртата бяха улучили гърлото на животното и пробили гръкляна му. Бяха стрелите на Харка и Четан!