Читать «Харка — синът на вожда» онлайн - страница 52

„Добри духове, пратете ни бизони …“

Инак ще трябва да измрем от глад, мислеше си всеки. Ала никой не го споменаваше в песента си. Да тръгнат на юг подир бизоните, щеше да бъде истинско самоубийство. Защото на юг беше разположен военният лагер на пани, а те също пееха:

„… пратете ни бизони, бизони, бизони …“

Харка добре виждаше, че баща му не само слабееше като всички останали от племето, но бе станал и по-сериозен, говореше още по-малко от друг път, а накрая съвсем помрачня. Той вече почти не си даваше почивка. Отново и отново се включваше в редиците на танцуващите, за да издига своя зов към Великия дух като вожд, като първенец, като носител на бизоновата украса с рога и бяла хермелинова кожа, като най-добрия и най-заслужилия ловец на племето, мощният му глас кънтеше над всички останали:

„… пратете ни бизони, бизони, бизони …“

Ала бизоните не идваха.

Запасите, с които разполагаха членовете на Мечата орда, се разпределяха най-строго. Сега децата от ранно утро до късна вечер обикаляха със своите въдици ту по течението на реката нагоре, ту по течението надолу, за да донасят поне риба в шатрите. Ако бизоните не дойдеха скоро, трябваше да се предприеме някаква отчаяна стъпка. Често, докато стоеше мълчаливо с въдицата в ръка на брега, или нагазил във водата, Харка вдигаше поглед на запад към планините. Там сигурно имаше гори, а в горите сигурно имаше дивеч. Може би вече беше необходимо да се изкачат нагоре по течението на реката към планините, които никой не познаваше и в които навярно живееха чужди и неприятелски племена, както в южните прерии. Ала ако щяха да се изтеглят в планините и горите, те можеха да си останат и в Черните хълмове, пък и дребният дивеч никога не можеше да изхранва дълго едно ловджийско племе.

„Бизони, бизони, бизони …“

През един от тези дни Харка лежеше на едно малко възвишение, скрит в тревата, без да чува шумовете на летящите край него насекоми, вперил поглед на юг със същото силно напрежение, което беше обхванало всички в бивака. Той чакаше приятелят му Четан да се върне от разузнавателния си обход. Обикновено не пращаха младежите, които още не бяха приети в редиците на бойците, като съгледвачи срещу врага, ала в бивака бяха останали твърде малко мъже и затова и момчетата трябваше отрано да се наемат с опасни задачи. През тези тревожни дни Харка се привързваше все повече към своя по-възрастен приятел, който беше за него пример и в същото време най-сигурният и добър източник на сведения. Слънцето залязваше. Песента на бизоните се носеше безспир над голата, безжалостно гола и безжизнена прерия. Бученето на реката се усили, снежните води се свличаха бурно от планините и водата се покачваше.